Входната врата се затръшна така яростно, че от закачалката в антрето се свлече тежкото зимно яке на Иван и повлече след себе си каишката на кучето.
— Вие си угаждате, а на мен пари не пращате! — пискливият, пресечен глас на Светлана Данаилова заглуши дори бученето на аспиратора в кухнята.
Анна се вцепени. В едната си ръка стискаше силиконова четка за намазване, а в другата — тава с току-що изпечено месо, поръсено със сирене, което още цвърчеше. Малкото студио се беше изпълнило с наситения аромат на чесън и разтопена кашкавалена коричка. Тя внимателно остави тавата върху котлона и бавно се обърна.
Свекърва ѝ стоеше на прага на кухнята, без дори да си събуе ботушите. От подметките върху светлия линолеум вече се разливаше мътна локвичка от разтопен сняг. Пухеното ѝ яке си оставаше закопчано — демонстративен знак, че е „само за малко“, но ще успее да каже всичко, което е решила.
— Светлана Данаилова, можехте поне да се обадите — тихо отвърна Анна, сваляйки ръкавицата за печене. — Иван току-що се прибра от работа и влезе под душа. Днес получи аванс, затова приготвих нещо по-специално за вечеря.
— Аванс, казваш! — свекървата презрително изви устни и огледа плота. Погледът ѝ веднага се спря върху празната опаковка от скъпо масло, стъкленото бурканче със сушени домати и разопакованата пръчка луканка. — Я гледай ти — никакви лишения! Все едно празнувате всеки ден. А майка му да гризе сух хляб, нали?
Анна затвори очи за миг. В слепоочието ѝ започна да пулсира болезнено. С тази жена спор нямаше смисъл. Светлана Данаилова повече от двайсет години беше ръководила склад към голяма строителна фирма. Свикнала беше да командва хамали, да нарежда на шофьори и да държи всички под строй. Убедена бе, че светът ѝ дължи нещо — а най-вече единственият ѝ син.
След смъртта на бащата на Иван цялата ѝ задушаваща грижа се стовари върху него. Той порасна кротък, склонен да отстъпва и да омекотява всеки конфликт. Работеше като експерт по строителни разчети в общинската администрация — заплатата не беше висока, но мястото беше сигурно, имаше бонуси по празници и редовен отпуск.
Анна, за разлика от него, се бореше за всяка стъпка сама. Израснала в малко уралско работническо селище, тя рано разбра, че трябва да разчита единствено на себе си. Завърши специалност илюстрация и започна да рисува детски книги и настолни игри. Миниатюрното студио в краен квартал беше купила на кредит още преди брака. След раждането на малкия Георги жилището стана почти непоносимо тясно. Детската кошара беше притисната до хладилника, а работният ѝ кът се намираше на остъкления балкон.
Работеше нощем. Щом синът ѝ заспеше, тя сядаше пред графичния таблет. Липсата на сън си казваше думата — очите ѝ често се зачервяваха от спукани капиляри, а гърбът я болеше още от сутринта. Всичко това — за да изплати по-бързо ипотеката и да продадат тази „кутия“, за да си позволят двустаен апартамент.
Иван разпределяше заплатата си прецизно. Една част даваше на Анна за сметки и храна, а една четвърт неизменно превеждаше на майка си. Светлана Данаилова приемаше това като напълно естествено задължение.
— Аз съм го отгледала, хранила съм го, плащала съм му частни уроци! — обичаше да повтаря на семейни събирания, демонстративно избягвайки погледа на снаха си. — Сега е негов ред да се грижи за мен. Пенсията ми е смешна, а лекарствата струват цяло състояние.
Днес обаче тя явно беше решила да прекрачи границата.
— Защо изобщо купувате такива неща? — продължи тя, сочейки с пръст, на който тъмният лак беше обелен. — Вя
