— …вярно ли са тези домати? Някакви сушени, мариновани… Пълна измишльотина! — не спираше Светлана Данаилова, сочейки към масата с пръст, по който тъмният лак се беше обелил. — Вместо това можехте да вземете обикновени кисели краставици. А разликата в парите да ми я преведете! Още в сряда казах на Иван, че зимните ми ботуши са за изхвърляне. Подметката се е разлепила. И какво ми отговори той? „Мамо, спестяваме всяка стотинка, на Георги му трябва нов гащеризон.“ А вие тук си устройвате пиршество!
— Светлана Данаилова — Анна се облегна на кухненския плот и пое дълбоко въздух, за да овладее гласа си. — Тези покупки са платени с мои пари. Вчера предадох голям проект на издателство и получих хонорар. Имам право поне веднъж месечно да приготвя на съпруга си истинска вечеря, а не само варени макарони без нищо.
— С твои пари, значи! — изсмя се свекървата и театрално разпери ръце. — Знаем я тая „работа“. Стоиш си на топло, драскаш картинки на компютъра. Това труд ли е? Хората по цял ден са на крак, блъскат се. А ти удобно си се настанила на врата на моя Иван! Хвана се за момче с постоянен адрес в София и дотърча от твоята провинция…
От банята се чу щракване на ключалка. Вратата се отвори и в коридора се разля топла пара. Иван излезе по домашен панталон и избеляла тениска, прокарвайки кърпа през мократа си коса.
— Мамо? Защо се чува чак на стълбището? — той премигна изненадано, поглеждайки ту пребледнялата Анна, ту зачервената си майка. — Георги тъкмо заспа. Ще го събудиш.
— Нека се събуди! Нека види как майка му прахосва семейните средства за глупости! — Светлана мигом пренасочи атаката към сина си. — При теб дойдох, Иване. Син ли си ми или не? Подметката на ботушите ми се отлепи, не мога да вървя. Помолих те за помощ. А ти ми говориш за икономии. А тук — разкош!
Иван въздъхна тежко и метна кърпата върху облегалката на стола. Анна несъзнателно прехапа устна. Сега щеше да стане както винаги — той щеше да омекне, да се извини, да обещае, че ще намери пари и ще ѝ преведе.
Но той не каза нищо. Погледът му се спря първо върху мокрите следи по светлия линолеум, после върху умореното лице на Анна, под чиито очи се бяха очертали тъмни сенки, и накрая — върху майка му. Изражението му постепенно се втвърди.
Той се обърна рязко, направи няколко крачки до шкафа в антрето и взе телефона си.
— Мамо, ела в стаята. Седни — гласът му прозвуча ниско и необичайно твърдо, без познатото умилкване.
Светлана Данаилова замълча насред дума.
— Защо пък да сядам? Нямам намерение да се настанявам…
— Казах да седнеш — повтори той, този път без да повишава тон, но с такава категоричност, че спор не беше възможен.
Свекървата стисна устни, тръгна тежко към разтегателния диван и се настани на самия му край, стискайки каишката на кожената си чанта.
Иван застана пред нея. Няколко секунди разглеждаше екрана, прелиствайки нещо, после вдигна очи.
— Вчера ме помоли да вляза в профила ти в НАП, помниш ли? — започна той спокойно. — Каза, че не ти е пристигнала сметката за апартамента и не можеш да се оправиш.
Тя се изправи неестествено, сякаш гръбнакът ѝ внезапно се вкамени. Пръстите ѝ се впиха в чантата.
— Помолих те, да. Ти разбираш повече от тези неща. И какво от това?
— За да вляза, трябваше потвърждение през банковото приложение. Въведох номера ти, за да получиш кода — Иван произнасяше думите бавно и отчетливо. — Докато страницата се зареждаше, банката показа обобщение на сметките ти. Не съм търсил нищо нарочно, мамо. Просто излезе на екрана.
В стаята настъпи тишина. От кухнята се чуваше само лекото пращене на изстиващата храна.
— Видях там едни доста любопитни числа, — каза той и погледът му остана вперен в нея, готов да довърши мисълта си.
