— Ние не работим с пенсионерки, това е клуб от висок клас, — процеди администраторката, без дори да се изправи от стола си зад рецепцията.
Поставих чантата си върху лъскавия плот от стъкло, до нея подредих грижливо подготвения договор и банковата карта.
— Госпожице, не съм дошла да прося, а да се запиша за тренировки, — отвърнах спокойно, без да повишавам тон.
— Месечният абонамент започва от 18 000 лева, — огледа ме тя от побелялата ми коса до равните, удобни обувки. — По-добре потърсете гимнастика за възрастни към някой районен център.
Някой зад гърба ми тихо се подсмихна. Във фоайето се носеше аромат на прясно кафе, подът блестеше като огледало, а на стената висеше табела със златисти букви. Точно този нюанс злато бях одобрила лично преди седем години.
Не изпитах обида. По-скоро любопитство — колко бързо хората забравят, че учтивостта също е част от служебните им задължения.
— А ако предплатя за цяла година? — попитах.
Администраторката — Гергана Данаилова според табелката — най-сетне вдигна очи към лицето ми.
— Госпожо, не задръствайте опашката. Нашите клиенти са от съвсем друго ниво.
— От какво точно ниво? — уточних.
— Финансово обезпечено.
Кимнах бавно.
— Ясно.
В този момент зад нея се появи млад инструктор, облечен в черна спортна екипировка.
— Гергана Данаилова, какво става тук? — попита той.
— Ами ето, — изкриви устни тя. — Една баба решила, че може да тренира при нас. Обяснявам ѝ, че концепцията ни не е за пенсионерки.
— Гергана Данаилова, така не се говори, — каза тихо той.
— Хайде, Мартин Любомиров, ясно е, че жената е сбъркала входа.
Извадих телефона си от чантата. Не набрах веднага. Първо отворих папката със снимки и се вгледах в фотографията на първата ни зала: олющени стени, дванадесет уреда, аз със семпъл сив костюм и покойният ми съпруг до мен, с рулетка в ръка. Тогава мястото не беше „елитно“. Беше почтено.
— Поканете управителката, моля, — произнесох спокойно.
Гергана Данаилова се облегна демонстративно назад.
— Управителката е заета.
— Ще се освободи.
— Обясних ви — този клуб не е за вас.
— А аз ви обясних — извикайте управителката.
Мартин Любомиров пристъпи напред.
— Ще се обадя на Светлана Борисова — каза той решително.
Администраторката го стрелна с поглед.
— Не е нужно. Ще се оправя сама.
— Наистина ли? — попитах. — Тогава ми посочете официалното правило, според което не обслужвате пенсионери.
Тя се поколеба едва за миг.
— Нямаме такова правило. Имаме концепция.
— Концепция, основана на дискриминация?
— Не изопачавайте думите ми.
— Напротив, аз внимавам точно в думите.
В този момент във фоайето влязоха две жени около четиридесетте. Едната се приближи до гишето и подаде карта.
— Гергана Данаилова, искам да подновя семейния си абонамент.
— Разбира се, веднага, — гласът ѝ стана меден, а лицето ѝ — приветливо.
Проследих усмивката ѝ. Значи можела. Просто избираше за кого.
— Моля да ме обслужите първо. Дойдох преди тях, — казах твърдо.
— Вие дойдохте да създавате проблеми, — отсече тя.
— Не. Дойдох да видя как функционира този клуб.
Тя се разсмя подигравателно.
— Да видите? Коя сте вие — таен клиент?
— Почти, — отвърнах.
До прозореца Мартин Любомиров вече говореше по телефона.
— Светлана Борисова, добър ден. Имаме ситуация на входа. Да, с клиентка. Не, не става дума за обикновено недоразумение, а за нещо, което изисква личното ви внимание.
