Съпругът ѝ заяви: „Искам развод“, а тя отвърна спокойно: „Добре, тогава ти си този, който ще си тръгне.“
Невена забеляза, че Красимир е облякъл най-елегантната си риза — онази в светъл кремав нюанс, която двамата избраха за рождения му ден миналата година.
Беше обул и новите си обувки.
Дори си беше сложил копчета за ръкавели — нещо, което у дома никога не правеше, особено в неделя, когато обикновено се разхождаше по домашни дрехи.
— Невена, трябва да поговорим — произнесе той, застанал до прозореца с гръб към нея.
Тя внимателно постави чашата с кафе върху масата. Сърцето ѝ прескочи, но не от страх — по-скоро от любопитство.
Личеше си, че Красимир е репетирал този разговор. Подготвил се беше като за важна среща.
И в този миг тя проумя: очаква сцена — сълзи, молби, упреци. Вместо това в Невена се разля необяснимо спокойствие.
— Смятам, че е по-добре да се разведем — продължи той, без да я поглежда. — И двамата го знаем.
— Така ли? — отвърна тя и самата тя се изненада от гласа си.
Беше равен. Почти делови.
Най-сетне той се обърна. По лицето му пробяга недоумение — реакцията ѝ не съвпадаше с представите му.
— Да. Зрели хора сме. Чувствата отдавна ги няма. Защо да се преструваме?
Невена се облегна назад на стола.
Двадесет и две години брак. Бяха отгледали сина си. Беше преминала през бурния му пубертет, както и през собствената си четиридесетгодишна криза. А сега сякаш наистина настъпваше петдесетата ѝ година.
— И къде според теб трябва да отида? — попита просто.
— Ами… — той се поколеба. — За начало можеш да останеш при Даниела. Или да си наемеш квартира. Първите месеци ще ти помагам финансово.
Даниела — сестра му, която цял живот смяташе, че Невена не е подходяща за него.
„Ще ти помагам финансово.“ Колко великодушно.
— А ти какво възнамеряваш да правиш?
— Аз ли? — видимо се смути. — Засега нищо конкретно. Може би ще продам апартамента и ще си купя нещо по-скромно.
— Апартамента? — тя леко наклони глава. — Този ли?
— Разбира се. Кой друг?
Невена се изправи и пристъпи към прозореца. Красимир несъзнателно отстъпи назад.
Долу ученици с раници крачеха към училище — новата учебна година беше започнала. Животът продължаваше, без да се съобразява с ничия драма.
— Красимир, помниш ли на чие име е жилището?
— Разбира се, на мое. Защо питаш?
— На твое? — в гласа ѝ прозвуча искрено учудване. — Сигурен ли си?
За първи път той изглеждаше разколебан.
— Естествено. Отдавна сме го…
