— Естествено. Отдавна сме го…
— Купили сме го с парите, които майка ми ми даде преди сватбата — прекъсна го спокойно Невена. — Помниш ли? Тя продаде стаята си в общото жилище и ми каза: „Това е за бъдещето ти.“
Така и стана — за нашето бъдеще.
Красимир замълча.
— Апартаментът беше записан на мое име. Тогава ти още се луташe и търсеше себе си, без постоянна работа. А банката изискваше доказан доход, за да отпусне кредита. Документите бяха на мое име.
Сега спомняш ли си?
— Но ние… нали се бяхме разбрали…
— Да, че ще е общ дом. И такъв беше — докато ти не реши да делиш всичко.
Невена се върна до масата, вдигна чашата си. Кафето отдавна бе изстинало, но тя отпи без да трепне.
— Знаеш ли, Красимир, внезапно осъзнах нещо. Прав си — трябва да се разведем.
— Наистина ли? — в гласа му проблесна надежда, но в очите му се четеше тревога.
— Да. Щом искаш ново начало, нека го направим както трябва. Аз оставам тук — това жилище е мое. Ти ще си намериш друго. Сам. И със собствени средства.
— Невена, можем да го обсъдим спокойно, като нормални хора…
— А това какво е? — усмихна се леко тя. — Искаш свобода — получаваш я. Без ограничения.
Той се отпусна на стола срещу нея. Скъпата му риза изведнъж изглеждаше нелепа, почти карнавална.
— Нямам пари за ново място в момента…
— А аз нямам намерение повече да те издържам. Сам каза — зрели хора сме.
— Мислех, че ще го уредим мирно…
— Именно това правим. Никой не крещи, няма сцени. Всеки получава онова, което поиска.
Ти настоя да си тръгна. Оказа се, че ще си тръгнеш ти.
Нима е несправедливо?
Тя стана, занесе чашата до мивката. На телефона ѝ проблесна известие — доставката на хранителните продукти за обяда, който беше поръчала още вчера.
— Трябва да помисля — измърмори Красимир.
— Разбира се — отвърна тя, изплаквайки порцелана. — Само не протакай. Днес очаквам приятелките си и не бих искала да правим семейни разбори пред тях.
Той се отправи към спалнята. Невена чу как набира някого — говореше тихо, но напрегнато. Междувременно куриерът донесе покупките. Тя ги прибра и започна да реже зеленчуците за салатата.
Движенията ѝ бяха равномерни, почти успокояващи, сякаш всяко парче отмерваше новия ѝ живот.
След около половин час Красимир отново се появи в кухнята.
— Невена, може би прибързваме? Нека още веднъж да поговорим.
— За какво по-точно? — без да вдига поглед от дъската попита тя. — Решението беше твое. Аз просто го приех. Всичко е пределно ясно.
