Вратата на склада зад гърба ми се затвори тихо, а в гърдите ми остана онова ново усещане – че този път изборът е мой.
…
Устата на Николай зейна и остана така – като на риба, изхвърлена на сухо.
— Как така… — измърмори той след няколко секунди. — Откъде накъде… тя нали беше без пукната пара, стоеше на пазара…
— Стоеше, да — отвърна спокойно Светлана Данаилова. — И това ѝ прави чест. Когато човек умее да работи и с ръце, и с ум, винаги намира начин да се изправи. За разлика от онези, които разчитат единствено да прехвърлят вината върху друг и да теглят заеми с чужди данни.
Лицето на Николай пребледня рязко. Не просто посърна — стана варосано.
— Не знам за какво говорите — изрече той, но гласът му прозвуча пресипнало.
— Напротив, знаете отлично — прекъсна го Светлана Данаилова. — Преди да започна работа с някого, проверявам внимателно кой стои срещу мен. Вашата биография, господин Николов, ми е повече от ясна. И кредитите, и подписите, и начинът, по който сте се измъквали от задължения.
Тя извади лист от чантата си и му го подаде.
— Погледнете това. Разпознавате ли документа?
Той го сграбчи, пробяга редовете с очи и посивя.
— Откъде… — прошепна.
— Имам достатъчно контакти — усмихна се хладно тя. — Сега ще ви кажа нещо много ясно. Мария работи с мен. Ако чуя, че сте я заплашвали, притискали или дори сте повишили тон, тези копия ще стигнат там, където трябва. И това е само част от наличното. Разбрахме ли се?
Николай мълчеше. Погледът му се местеше от листа към мен и обратно към нея.
— Свободен сте — отсече Светлана Данаилова. — И не желая повече да ви виждам тук. Нито близо до Мария.
Той постоя миг, после рязко се обърна и тръгна, почти затича се през тълпата. Дългото му палто се развяваше от вятъра.
Гледах след него и не можех да повярвам. Същият онзи човек, който винаги се държеше надменно и непоклатимо, сега бягаше от жена, която допреди месец продаваше на съседния щанд.
— Благодаря ви — прошепнах, когато останахме сами. — Нямате представа какво означава това за мен…
— Имам, Мария — отвърна тя тихо. — Минала съм по този път. Само че тогава нямах кой да ме защити. Наложи се сама да се справям.
После въздъхна и оправи яката си.
— Държахте се достойно. Нарочно не се намесих веднага. Исках да видя как ще реагирате. Не се пречупихте — това е важно.
Очите ми отново се насълзиха, но този път не от обида.
— Елате вътре — покани ме тя. — Да изпием по един чай и да поговорим на спокойствие.
В склада беше топло, ухаеше на силен чай и на дърво. Тя седна на стар стол, аз — на ниска табуретка срещу нея. Между нас постави две чаши.
— Не му обръщайте внимание — каза, кимвайки към вратата. — Такива хора сами стигат до края си.
— Не ме е страх вече — осъзнах на глас. — Преди треперех. Когато ми остави дълговете и изчезна, нощем не спях. Питах се защо. Сега… няма нищо. Празно е.
— Значи сте го преживели — каза тя. — Щом вътре е спокойно, значи сте го извадили от себе си.
Отпи от чая и продължи:
— Дойдох и по работа. След Нова година ви чакам в офиса. Ще ви запозная с екипа, ще обсъдим колекцията. Но да сте наясно — това не е милостиня. Това е сериозен ангажимент. Ще има нощи без сън, срокове, отговорност. Давам дял само на хора, които го заслужават.
— Разбирам — кимнах. — Няма да ви разочаровам.
— Знам — усмихна се тя. — Наблюдавам ви отдавна. Как говорите с клиентите, как подреждате стоката, как гледате изделията си — като живи същества. Това не се учи.
Тя извади плик и ми го подаде.
— Аванс. За бъдещата ви работа. Да посрещнете празниците спокойно, да зарадвате Десислава, да помогнете на майка си. Това не е заем. Просто предварително плащане.
Когато надникнах вътре, дъхът ми секна. Сумата беше повече, отколкото бях изкарвала за половин година.
— Не знам как да ви благодаря…
— С труд — прекъсна ме. — Това е достатъчно.
Замълча за миг, после добави:
— Николай се опитваше да работи с мен. Предлагаше да вкарам стоката му в магазините. Отказах още тогава. Инстинктът ми не го прие. Сега, след като видях документите, съм сигурна в решението си. Ако го срещнете, може да му предадете.
Вътре в мен се настани необичайна лекота.
След като тя си тръгна, започнах да прибирам щанда. Пазарът вече се разреждаше. Беше към пет и половина.
И тогава го видях. Николай стоеше на няколко метра, сякаш чакаше удобен момент. Приближи се бавно.
— Мария… трябва да поговорим.
— Нямаме какво — отвърнах, без да вдигам глава.
— Имаме. Извинявай за всичко. Изпуснах си нервите.
Погледнах го. Беше различен — раменете му отпуснати, сенки под очите.
— Какво се е случило?
— Елица си тръгна — каза сухо. — Събра си багажа. Каза, че ѝ омръзнали проблемите ми.
Не отговорих.
— А и договорът с „Топъл дом“… разчитах на него. Днес ми съобщиха, че Светлана Данаилова отказва среща. Сигурен съм, че ти си повлияла.
— Не — казах спокойно. — Решенията са нейни.
— Мария, моля те. Поговори с нея. Ако не стане този контракт, ще затъна. Обещавам, че ще плащам изрядно издръжката на Десислава. Само помогни.
Чух името на дъщеря ни и усетих как нещо в мен окончателно се затваря. Човекът, който я виждаше веднъж месечно и ѝ изпрати миналата година петстотин лева в намачкан плик, сега говореше за нея като оправдание.
На щанда лежеше една ангорска шапка. Взех я и му я подадох.
— За теб — казах.
— За мен?
— Подари я на Елица. Или на следващата. От мен.
Той ме гледаше объркано.
— Благодаря ти, Николай — продължих. — Ако не беше всичко, което направи — дълговете, унижението — нямаше да се осмеля да започна отначало. Нямаше да съм тук. Така че ти си причината да се изправя.
— Подиграваш ли ми се?
— Не. Говоря сериозно. А за договора… всеки получава това, което е заслужил.
Взех кашона и тръгнах.
— Мария! — извика той. — А ние? Може ли да опитаме пак? Ще се променя. Заради Десислава.
Погледнах го внимателно. Нито гняв, нито болка — само яснота.
— Не, Николай. Моят живот вече е друг.
Обърнах се и излязох. Миришеше на студ и на мандарини. Хората бързаха, носеха елхи.
В джоба ми бяха онези петстотин лева, които някога хвърли на щанда. Извадих ги, изгладих ги и ги пуснах. Вятърът ги отнесе по снега.
У дома Десислава се хвърли в прегръдките ми.
— Мамо, ще имаме ли голяма елха?
— Най-голямата — засмях се.
Майка ми ме погледна въпросително.
— Всичко наред ли е?
— Повече от наред — отвърнах.
Късно вечерта, когато всички заспаха, извадих тетрадката си и започнах да рисувам. Линиите се раждаха леко, идеи преливаха една в друга. Сякаш седемте години мълчание никога не са съществували.
Навън снегът валеше тихо. А аз знаех — не просто се надявах, а знаех — че оттук нататък ще бъде различно.
Новото начало вече беше тук.
