— Аз те издържах седем години — прекъсна ме той рязко тогава. — Апартаментът е купен преди брака и е мой. Колата е на фирмата. Така че не ми говори за подставени лица. Приеми го като цена за спокойствието, което си имала.
Излязох от кабинета му сякаш подът под мен беше от памук. Не помня как стигнах до улицата. Само че месец по-късно започнаха да пристигат писмата — едно след друго, с печати на банки и сух, заплашителен тон. Вноски по заеми, които „аз“ бях изтеглила. Кредити, по които вече никой не плащаше.
Николай изчезна без следа. Прехвърлил фирмата на някакъв фиктивен управител, затворил офисите, сменил телефоните. Дълговете обаче останаха — записани срещу моето име. И неговото, да, но той беше недосегаем. А аз — лесна мишена. Адресната ми регистрация беше в онзи апартамент, който се оказа изцяло негов. Живях там до деня, в който съдебните изпълнители почукаха на вратата.
Майка ми настояваше да заведа дело, да поискам графологична експертиза, да докажа, че подписът е фалшифициран. Но с какви средства? Адвокатите не работят за „благодаря“. А аз нямах нито пари, нито сили за години съдебни битки. Исках само едно — този кошмар да приключи. Да спрат да ме преследват писма, обаждания, заплахи.
Накрая се отказах от жилището. От жилището на Николай, в което реално никога не съм имала собствен дом. Събрах багажа си в няколко куфара и се преместих при майка ми — в стария ѝ двустаен апартамент в покрайнините на града. Част от задълженията бяха заличени чрез процедура по личен фалит, други останаха да тежат, но поне вече не бяха чудовищни.
Погледнах ръцете си — зачервени, напукани от студа, с изпочупени нокти. Някога ходех всяка седмица на маникюр. Някога държах тънки моливи и рисувах скици на рокли и палта.
После си спомних онзи ден преди година, когато вече бях отчаяна от безплодното търсене на работа с нормално работно време — Десислава беше ученичка, имаше уроци, боледуваше често. Майка ми донесе прашна кутия от антрето.
— Виж какво открих на тавана — каза тя.
Вътре бяха моите стари плетива от студентските години — шалове, шапки, два пуловера. Докато ги разглеждах, усетих как нещо в мен се размразява. Сякаш част от мен, заровена дълбоко преди седем години, отново пое въздух.
Извадих старите игли. Купих най-евтината прежда от пазара. Изплетох една шапка. После втора. После започнах да си припомням старите орнаменти, да измислям нови. Дадох няколко неща на Стефка, която продаваше на съседната сергия, само да види дали ще се харесат.
Продадоха се за по-малко от час.
Оттам всичко тръгна. Плетях нощем, когато Десислава заспеше. Запознах се със Стефка, после с други жени от пазара. Бавно, крачка по крачка, започнах да си връщам дишането. Не станах богата — далеч от това. Но постепенно изплащах дълговете, хранех детето си и не лягах гладна.
Рязък глас ме върна в настоящето.
— Момиче, колко са шапките?
Вдигнах поглед. Пред сергията стоеше закръглена жена с две пазарски чанти, зачервена от студа, и разглеждаше стоката ми с жив интерес.
Станах от ниското столче и пригладих якето си.
— Тези с плитките са деветстотин лева, — отвърнах бодро. — А ангорските, по-меките — хиляда и двеста. Може да пробвате.
Докато тя избираше, аз неволно погледнах към алеята, по която преди малко си тръгна Николай. От него нямаше и следа. Само хората бързаха покрай щандовете, заети с предновогодишните си покупки.
На плота още лежаха смачканите пари, които беше хвърлил. Взех ги, стиснах ги в юмрука си и ги прибрах в джоба. Пари са си — дори когато са хвърлени като подаяние.
— Тази ще премеря — каза жената и ми подаде една шапка.
Помогнах ѝ да я сложи, усмихнах се насила. В главата ми се въртяха картини: седем години брак, фалшив подпис, изгубен дом и ехтящият му смях. Смях по мой адрес — към жената, която стои на студа и продава ръчно плетени шапки.
— Взимам ги — реши тя. — Две. Една за мен и една за дъщеря ми. Имате ли да върнете?
— Разбира се.
Подадох ѝ изтърбушена найлонова торбичка за рестото. Тя плати и си тръгна. Останах сама сред шума на пазара, музиката от високоговорителите и безкрайното движение на хора.
Гледах натам, където Николай беше изчезнал, и в мен се прокрадна съмнението: ами ако е прав? Ако без него не струвам нищо?
Вратата на складовото помещение зад гърба ми изтропа силно. По-силно от предишния път. Изведнъж се сетих, че Стефка беше там с хамалите. А ако не е тя? Ако някой чужд се е промъкнал?
Обърнах се. Вратата стоеше леко открехната, от процепа струеше топъл въздух.
— Стефке? — повиках тихо.
Нямаше отговор. Само общият шум на пазара.
Приближих, натиснах дръжката. Вратата се отвори без съпротива. Вътре беше полутъмно — слаба светлина падаше от малко прозорче високо под тавана. Нямаше никого. Нито Стефка, нито хамалите.
Странно. Сигурна бях, че чух нещо.
Постоях миг, после свих рамене и се върнах на мястото си. Нервите ми бяха опънати до скъсване след срещата с Николай — вероятно си въобразявам.
Седнах отново, извадих смачканите банкноти и ги изгладих върху коляното си. Двеста и триста лева. Подигравка.
Пръстите ми отново ги стиснаха.
— Нищо — прошепнах, макар около мен да нямаше никой, който да ме чуе. — Ще се изправя, Николай. Ще видиш.
— И то съвсем скоро — прозвуча зад мен спокоен, уверен женски глас.
Рязко се обърнах. Пред сергията стоеше възрастна дама, изключително поддържана. Сребристата ѝ коса беше оформена безупречно, лицето — спокойно и наблюдателно. Носеше дълго, пищно кожено палто — от онези, които не се купуват импулсивно.
Не като палтото на Елица. Това беше от съвсем друга категория.
Жената ме гледаше с лека усмивка и държеше две чаши, от които се вдигаше пара.
— Замръзнала сте — каза тя и ми подаде едната. — Горещ чай с лимон. И аз ще пия.
Поех чашата машинално. Топлината се разля по вкочанените ми длани. Тогава осъзнах нещо — тя не беше дошла от алеята. Беше излязла от складовото помещение. От мястото, което току-що бях проверила и намерила празно.
Стоях с чашата в ръка и не можех да изрека дума. Парата ме гъделичкаше по лицето.
— Спокойно — усмихна се тя. — Бях зад ъгъла, в коридора. Видях, че вратата е открехната и влязох да се стопля. После ви чух.
Поех дъх. Нелепо е да се плаша на пазар, сред хора.
— Благодаря — казах. — Точно навреме.
— Видях и мъжа, който беше при вас — добави тя и кимна към алеята. — Неприятен тип.
Бузите ми пламнаха. Значи беше станала свидетел на всичко.
— Случва се — отвърнах сухо. — Пазар е.
— Не всеки идва на пазар, за да унижи бившата си съпруга — отбеляза тя спокойно. — Повярвайте, обиколила съм доста пазари. Такива мъже си приличат — щом имат пари, мислят, че имат и право на всичко.
Замълчах.
— Не от любопитство говоря — продължи тя. — Имам предложение към вас.
Вдигнах очи. Към мен? Към жена с няколко шапки на сергия?
Тя остави чашата, свали ръкавицата си и взе една от ангорските шапки — същата, която Николай беше мачкал. Разгледа я внимателно, прокара пръсти по плетката.
— Вие ли ги изработвате?
— Да.
— По чужди модели?
— Не. Мои са.
Усетих как в мен се надига познато чувство — гордост.
— Завършила съм дизайн — добавих. — Преди да се омъжа.
— Значи бракът е сложил пауза на таланта — кимна тя. — Често срещано.
— По-скоро аз му позволих — отвърнах тихо.
— После развод и дългове — каза тя без осъждане.
Не попитах откъде знае. Просто кимнах.
— Работата ви е качествена — продължи тя. — Стегната плетка, равни шевове, интересен мотив. Това не е масова стока. Това е авторска вещ.
Топлина ме заля — не от чая.
— Благодаря.
— Наблюдавам ви от седмица — каза тя спокойно.
Стреснах се.
— Не се плашете — усмихна се. — Казвам се Светлана Данаилова. Собственик съм на верига магазини „Топъл уют“. Чували сте ги.
Бях чувала, разбира се.
— Стефка понякога ми доставя стока — продължи тя. — Тя ми разказа за вас. За това, че сте дизайнер, че имате идеи, но не умеете да се рекламирате.
Почувствах как се изчервявам.
— Не обичам да викам клиенти.
— И не трябва. Такива неща не се продават с викове. Те трябва да са на правилното място. Предлагам ви да работим заедно — не като продавач, а като създател на модели.
Сърцето ми заби силно.
— Елате в офиса ми след десети — подаде ми визитка. — Донесете всичко, което имате — изделия, скици. Искам да разработите линия за моите магазини. Вие ще проектирате, а аз ще осигуря производство.
Гледах картончето с позлатени букви и едва дишах.
— Аз… отдавна не съм работила професионално — прошепнах.
— Работите и сега — посочи тя шапките. — Разликата е само в етикета. Онзи мъж видя в вас провал. Аз виждам потенциал.
Очите ми се напълниха.
— След празниците ви очаквам — каза Светлана Данаилова и довърши чая си. — А дотогава… май е време да си избера нещо от вашата сергия. Имам нужда от подаръци за служителките си. Кажете ми, колко бройки общо имате налични?
