…Ротът му зейна, сякаш беше риба, изхвърлена на сухо, и за миг не издаде никакъв звук.
Стоеше така – с увиснала челюст и разширени очи – и се мъчеше да сглоби нещо смислено.
— Но… как така? — измънка накрая. — Откъде пък… тя нали беше… на пазара стоеше…
— Стоеше — потвърди спокойно Светлана Данаилова. — И съвсем правилно е стояла. Когато човек има ум в главата си и златни ръце, той винаги намира начин да се изправи. За разлика от онези, които живеят наготово.
Последните думи бяха произнесени меко, но удариха по-силно от шамар.
Николай пребледня. Погледът му прескочи от нея към мен и обратно, сякаш търсеше пролука, някакво обяснение, което да му върне контрола. Не намери.
— Светлана Данаилова, сигурно има недоразумение… — започна той, вече с мазния тон, който използваше при преговори. — Аз и Аня… тоест Мария… имаме сложна история, но тя… тя няма опит в сериозен бизнес.
— Точно обратното — прекъсна го тя. — Тя има опит в това да създава. А това е единственият сериозен бизнес. Останалото е шум.
Наоколо хората се бяха поразредили, но няколко любопитни погледа още се спираха върху нас. Николай забеляза това и сниши глас.
— Не исках да я обидя — измърмори. — Просто семейни въпроси.
— Семейните въпроси се решават без публика и без заплахи — отвърна тя. — А тук аз чух заплахи. И то към мой партньор.
Думата „партньор“ прозвуча ясно и твърдо. Усетих как нещо в мен се намества на мястото си.
Николай преглътна.
— Партньор… — повтори той глухо.
— Да. И понеже споменахте за преговори с „Топъл дом“ — продължи Светлана Данаилова, — нека изясним нещо. Аз не работя с хора, които не уважават жените, още по-малко бившите си съпруги. Репутацията за мен не е празна дума.
Лицето му се стегна.
— Искате да кажете, че…?
— Искам да кажа, че ще преразгледам всякакви намерения за сътрудничество — отвърна тя спокойно. — Бизнесът е огледало на характера. А аз току-що видях достатъчно.
Между тях се спусна тишина. Тежка и неудобна.
За първи път от много време насам аз не се чувствах малка. Не се свивах. Стоях изправена, с чашата топъл чай в ръце и с ангорската шапка на главата, и гледах как човекът, който някога решаваше вместо мен, сега губи почва под краката си.
— Това е недоразумение — опита още веднъж Николай. — Мария винаги е била… емоционална. Може би сте разбрали нещо погрешно.
— Разбрах напълно достатъчно — отвърна тя. — А сега, ако позволите, имаме работа.
Това беше край. Казано без повишен тон, без сцена — и точно затова окончателно.
Николай отвори уста, после я затвори. Погледна ме още веднъж — вече без презрение, без самоувереност. В очите му имаше объркване и нещо като страх. После се обърна рязко и си тръгна, забързано, сякаш някой го гонеше.
Гледах след него, докато се изгуби между сергиите.
Едва тогава осъзнах, че дишам учестено.
— Добре ли си? — попита тихо Светлана Данаилова.
Кимнах. Не се доверявах на гласа си.
— Помни едно — добави тя. — Хора като него разчитат на това да мълчиш. В момента, в който спреш да се страхуваш, те губят силата си.
Стиснах чашата по-здраво.
— Благодаря ви — прошепнах.
— Не на мен трябва да благодариш — усмихна се леко тя. — Ти свърши най-трудното. Изправи се.
Този път, когато си тръгна, аз не я гледах като спасител. Гледах я като човек, с когото ми предстои да работя.
Пазарът постепенно затваряше. Събрах шапките, прибрах кутиите. Вътре в мен беше тихо. Нямаше треперене, нямаше паника. Само странно, ново усещане за стабилност.
Телефонът ми иззвъня, когато вече вървях към спирката.
Непознат номер.
— Мария? — мъжки глас, делови. — Обаждам се от офиса на госпожа Данаилова. Искам да потвърдя срещата ви на единадесети, в десет сутринта. Ще обсъдим договора и първата ви колекция.
Спрях насред тротоара.
— Да. Ще бъда там — казах твърдо.
— Чудесно. Донесете скици и мостри, ако имате.
Имах. В тетрадката на мама. В главата си. В ръцете си.
Затворих и се усмихнах сама.
Единадесети дойде по-бързо, отколкото очаквах.
Сградата на „Топъл дом“ не беше помпозна, но излъчваше солидност. Стъкло, светъл камък, дискретна табела. Стиснах папката със скиците и влязох.
Секретарката ме посрещна с уважение, не с любопитство. Това ме изненада най-много.
В заседателната зала вече ме чакаха Светлана Данаилова и още двама души — главният технолог и търговският директор. Разглеждаха мострите ми, които бях донесла в голяма чанта.
— Интересни решения — каза технологът, докато обръщаше една от шапките. — Смела комбинация на плетки.
— А това тук? — посочи другият към един скицник. — Може да стане хит.
Слушах ги и постепенно напрежението се разсейваше. Не ме гледаха снизходително. Задаваха въпроси, записваха, обсъждаха варианти за производство.
Накрая Светлана Данаилова затвори папката.
— Предлагам да започнем с пилотна серия — каза тя. — Десет модела. Ограничено количество. Ако резултатите са добри, разширяваме линията. Дяловото участие остава в сила, както се договорихме.
Плъзна договора към мен.
Прочетох го внимателно. Все още имах навика да чета всичко по два пъти. Подписът ми този път беше уверен.
Когато излязох от сградата, въздухът ми се стори различен. Сякаш градът беше същият, но аз — не.
Телефонът отново иззвъня.
Този път името на екрана беше „Николай“.
Гледах го няколко секунди. После отхвърлих обаждането.
След минута пристигна съобщение: „Трябва да поговорим. Спешно.“
Усмихнах се леко. Преди щях да се разтреперя. Сега просто прибрах телефона в чантата.
Имаше за какво да говорим — но вече не на неговите условия.
И докато вървях към спирката, си помислих, че може би Светлана Данаилова е права — някои хора наистина се връщат, когато видят, че не си останал там, където са те оставили, но този път аз щях да реша дали изобщо да ги допусна до себе си.
