— Йоана, ами ако тази година не ходим при мама за Осми март? — подхвърли уж небрежно Борис Данаилов, без да откъсва поглед от телевизора. — Сигурно ще е пълно с хора у тях, а и ние не сме в положение за излишни разходи.
Йоана Странджанска го изгледа озадачено. Обикновено именно той настояваше първи да посетят майка му, а сега изведнъж търсеше причини да се измъкнат.
— От кога започна да говориш така? — попита тя подозрително. — Нали ти все повтаряш, че трябва по-често да я виждаме?
— Е, да… — запелтечи Борис. — Просто си мислех дали да не си направим вечеря само двамата. Да излезем някъде, примерно на ресторант.
Нещо не се връзваше. Личеше си, че крие нещо. Обясненията му звучаха кухо, а поведението му през последните дни беше странно.
Йоана не разбираше защо не може просто да каже истината. Защо са нужни тези нескопосани оправдания?
— Борисе, направо ме шашваш — въздъхна тя. — Какъв ресторант, като едва покриваме сметките? Погледни хладилника — почти празен е, а ти мечтаеш за излизания.
— Мислех си… можем да платим с картата на изплащане… — промърмори той, но млъкна под строгия ѝ поглед.
— Още дългове ли да трупаме? Стига толкова! — отсече Йоана. — Отиваме при майка ти, както сме решили. Точка.
Борис въздъхна тежко и не продължи спора. А тя остана замислена — защо така внезапно промени мнението си? По принцип той нямаше търпение да пътуват до съседния град.
През следващите дни Борис беше разсеян и нервен. Един ден забрави да купи хляб, друг път половин час търси чорапите си, които стояха на стола пред очите му. Когато Йоана го помоли да вземе голям пакет прах за пране, той пребледня.
— Може ли да го отложим за другия месец? — прошепна. — Сега не сме много добре с парите…
— Как така? — учуди се тя. — Нали получи заплата миналата седмица? Да не би вече да си я изхарчил?
— Не, не… просто… — заекна Борис. — Добре, ще отида.
Излезе неохотно, а Йоана остана у дома още по-объркана. Ясно беше, че нещо се случва, но какво — не успяваше да отгатне.
Вечерта преди празника той направи последен опит:
— Йоана, сигурна ли си, че трябва да пътуваме? — попита почти умолително. — Не се чувствам много добре.
— Какво ти става напоследък? — избухна тя. — Да не би да се страхуваш да отидеш при майка си? Нещо да ѝ дължиш?
— Не, разбира се! — побърза да отрече Борис. — Няма такова нещо. Хайде, както кажеш.
На сутринта на Осми март двамата се качиха в старата си „Гранта“ и потеглиха към града, където живееше Светлана Калинова. През целия път Борис стискаше волана и непрекъснато поглеждаше часовника.
— Ще ми обясниш ли какво ти има? — не издържа Йоана. — Все едно отиваме на съд.
— Нищо ми няма — отвърна той сухо.
Щом спряха пред блока, Йоана ахна. Фасадата беше опасана със скеле, а отнякъде се чуваше бучене на перфоратор.
— Това пък какво е? — изуми се тя. — Да не би майка ти да прави ремонт?
Борис пребледня още повече и измърмори нещо неразбираемо. Качиха се до четвъртия етаж и когато вратата се отвори, Йоана буквално онемя. Жилището беше преобразено — свежи тапети, окачени тавани, нов ламинат блестеше под краката им.
— О, пристигнахте, милички! — засия Светлана Калинова и ги покани вътре. — Заповядайте, ей сега ще сложа чай.
— Ама… какво става тук? — започна Йоана, оглеждайки обновения интериор, а свекърва ѝ вече се готвеше да обясни каква е причината за тази внезапна промяна.
