— Отвърнах ти — сухо изрече Йоана. — Само че някой вече похарчи събраните средства за „освежаване“.
— Хайде, стига драматизира — махна с ръка Светлана Калинова. — Пари се изкарват. Борис пак ще изкара. Моето момче е находчиво, ще се оправи.
Йоана стисна пръсти, за да удържи гнева си.
— Госпожо Калинова, — подчертано спокойно попита тя, — каква е истинската причина да дойдете?
— А, да! — оживи се свекървата. — Размислих и стигнах до чудесна идея. Елате да живеете при мен. Апартаментът ми е просторен, ще се съберем без проблем. Вашия го отдайте под наем — ще имате допълнителен доход.
Йоана я изгледа невярващо.
— Значи първо изтеглихте парите ни за ремонт, а сега очаквате да се нанесем у вас?
— И какво лошо има? — сви рамене Светлана. — Аз съм майка на Борис. Няма да ви притеснявам. Ще бъдем едно голямо семейство.
— Ще ви кажа нещо, — гласът на Йоана потрепери от сдържан гняв. — Вземете си тортата и си тръгнете. Още сега.
— Колко си неблагодарна! — изсумтя свекървата. — Идвам с добро, а ти…
Без да отвръща, Йоана отвори широко входната врата и я погледна многозначително. Светлана стисна устни, обърна се на ток и излезе, тръшвайки след себе си.
Късно вечерта Борис Данаилов завари съпругата си на кухненската маса с чаша вино пред нея.
— Какво е станало? — попита притеснено.
Тя му разказа всичко — от началото до края. Докато слушаше, лицето му постепенно се втвърди.
— Ще говоря с нея — каза накрая той. — Това вече е прекалено.
— Не, Борис — поклати глава Йоана. — Ще отидем двамата. Ще говорим като семейство.
На следващия ден застанаха пред вратата на Светлана. Тя ги посрещна с широка усмивка и разтворени обятия, но бързо усети, че атмосферата е различна.
— Мамо — започна Борис спокойно, — идваме да ти кажем, че няма да приемем предложението ти да се преместим при теб. И те моля занапред да не се намесваш в решенията ни.
— Как да не се намесвам? — възмути се тя. — Аз съм ти майка!
— Вие сте майка на Борис — намеси се твърдо Йоана. — А аз съм неговата съпруга. Децата ни са нашето семейство. Винаги сте добре дошла като гост, но изборите за живота ни ще правим сами.
— И още нещо — добави Борис. — Няма да мога повече да ти давам пари. Имаме собствени планове и цели. Надявам се да ме разбереш.
Светлана засумтя обидено, ала този път не възрази. Очевидно схвана, че синът ѝ говори сериозно.
Щом излязоха от входа ѝ, Йоана усети как напрежението, което я беше притискало с месеци, се разсейва. Тя хвана Борис за ръката.
— Благодаря ти — прошепна.
Той преплете пръсти с нейните.
— Аз трябва да ти благодаря. Че не се отказа от мен. Че ми даде възможност да поправя нещата.
Вечерта, докато завиваше децата, Йоана се взираше в спокойните им лица и си мислеше, че може би всичко се е случило с причина. Тази буря ги беше направила по-сплотени. Бяха се научили да поставят граници и да пазят своето.
— Мамо, някога ще имам ли собствена стая? — промърмори сънено Веселин Рилски.
— Ще имаш, разбира се — усмихна се тя и приглади косата му. — Един ден ще живеем в по-голям дом.
— А аз? — обади се тихо Зоя Радева от другото легло.
— И ти, мила — кимна Йоана.
Тя целуна децата и угаси лампата. В коридора я чакаше Борис.
— Чух какво им обеща — каза тихо той. — И знаеш ли? Ще го постигнем. Ще купим ново жилище, каквото и да ни струва.
Йоана се сгуши в него, а очите ѝ се насълзиха — този път от облекчение. Вече беше сигурна в едно: щом са рамо до рамо, няма препятствие, което да не преодолеят.
