Когато отключи с ключа си и прекрачи прага, Йоана Странджанска я блъсна тежка миризма на застоял въздух и алкохол. Борис Данаилов спеше на дивана, притиснал празна бутилка към гърдите си като спасителен пояс. По пода се търкаляха захвърлени дрехи, а в кухнята мивката преливаше от мръсни чинии и чаши.
Тя затвори очи за миг, пое дълбоко въздух и без да изрече дума, запретна ръкави. Пусна пералнята, изми натрупаните съдове, проветри стаите. След близо час апартаментът вече не изглеждаше като бойно поле. Тъкмо тогава Борис се размърда и отвори очи.
— Йоана! — подскочи той и седна рязко. — Върнала си се!
— Да, тук съм — отвърна спокойно тя. — Трябва да поговорим.
Настаниха се един срещу друг на кухненската маса. Той избягваше погледа ѝ, прехапал устна, сякаш търсеше правилните думи.
— Знам, че сгреших — започна най-сетне. — Напълно съм наясно. Дай ми шанс да поправя нещата. Ще си намеря допълнителна работа, ще изкарвам повече пари…
Йоана поклати глава.
— Не опира само до парите, Борис. Става дума за доверието. Ти взе решение зад гърба ми — и то такова, което засяга всички ни. Дори не сметна за нужно да ме попиташ.
— Страхувах се, че ще откажеш — прошепна той.
— Разбира се, че щях да откажа! — гласът ѝ трепна. — Нормално ли е да дадеш последните ни спестявания за ремонт, докато собствените ти деца носят стари дрехи?
— Тя ми е майка… — опита да се оправдае Борис.
— А аз съм ти съпруга! А Веселин Рилски и Зоя Радева са твоите деца! — прекъсна го Йоана. — Ние по-малко ли значим за теб?
Той замълча. Нямаше какво да възрази.
След кратка пауза тя заговори по-тихо:
— Ще остана. Но не заради теб — заради децата. Те имат нужда от баща си, какъвто и да е той. Само че запомни: повтори ли се подобно нещо, си тръгвам. Завинаги. И ги вземам със себе си.
— Разбрах те — кимна Борис припряно. — Обещавам, че повече няма да стане така.
Йоана се усмихна едва забележимо, ала в очите ѝ нямаше радост. Вътрешно усещаше, че нещо безвъзвратно се е пропукало. Оттук нататък всяка негова дума щеше да бъде подлагана на съмнение, а споменът за лекотата, с която пожертва сигурността на семейството им, щеше да я преследва.
Въпреки това тя реши да преглътне болката. Заради Веселин и Зоя. Заради мечтата им някой ден да имат собствен дом — мечта, която сега се отдалечаваше все повече. Заради надеждата, че бъдещето все пак може да им предложи нещо по-добро.
Същата вечер, докато завиваше децата и ги целуваше по челата, Йоана се запита дали един ден ще разберат защо майка им често стои замислена до прозореца. Защо усмивката ѝ понякога е насила, дори когато те се смеят с цяло гърло. И защо всеки път, щом стане дума за гостуване при баба им, в погледа ѝ проблясва сянка — смесица от огорчение и тиха тъга.
Но това бяха мисли за друг ден. Сега тя просто ги прегърна и прошепна:
— Спете спокойно, съкровища мои. Всичко ще се нареди.
Дните започнаха да се нижат един след друг и животът постепенно се върна към обичайния си ритъм. Борис наистина пое допълнителна работа и често се прибираше късно вечер. Йоана също прие извънредни смени в магазина. Парите отново започнаха да се трупат в спестовната кутия, макар и бавно — далеч от сумата, която някога бяха събрали.
Една вечер, когато децата вече спяха, а Борис пак се бавеше в офиса, звънецът иззвъня рязко. На прага стоеше Светлана Калинова, усмихната до уши, с огромна торта в ръце.
— Йоанче, злато, ще ме пуснеш ли? Донесох нещо сладичко, да изпием по чай — запя тя с престорена нежност.
Йоана се отмести мълчаливо и я пропусна вътре. В гърдите ѝ всичко кипеше, но тя с усилие запази самообладание — все пак това беше майката на съпруга ѝ.
Светлана огледа коридора и повдигна вежди.
— Ох, тези тапети колко са овехтели! А линолеумът — целият изтъркан. Нима след баба ти не освежи жилището? Трябва да помислите за ремонт.
Йоана я погледна право в очите и отвърна сдържано:
— По-важно ни е да съберем пари за ново жилище, за да има всяко дете собствена стая.
