— О, за това ли питаш? — прекъсна я Светлана Калинова с безгрижна усмивка. — Реших малко да поосвежа жилището. Всичко беше остаряло, износено, а и нали правят основен ремонт на блока. Казах си — щом ще се кърти и сменя, поне да стане както трябва. Сега вече всичко ще е като от списание!
Йоана огледа отново лъскавия ламинат и безупречно опънатите тавани.
— И… скъпо ли излезе това „освежаване“? — попита тя внимателно.
— Е, какво толкова — махна с ръка свекървата. — Борис се включи, помогна ми. Да ми е жив и здрав такъв син!
Йоана бавно извърна глава към съпруга си. Той стоеше встрани, втренчен в пода, сякаш плочките го интересуваха повече от разговора. Изглеждаше като човек, хванат в крачка.
— Борис е помогнал? — повтори тихо тя. — По какъв начин точно?
— Йоана, нека поговорим по-късно… — измънка той. — Не тук.
— Напротив. Точно тук и сега — гласът ѝ стана твърд. — Светлана Калинова, колко пари ви даде синът ви?
— Пари ли? Ама какви пари! — размаха ръце тя престорено. — Нищо особено, дреболии…
— „Дреболии“? — в гърдите на Йоана се надигна гняв. — Борис, кажи ми точната сума.
Той мълчеше.
— Питам те колко! — повиши тон тя.
— Петстотин хиляди — прошепна едва чуто Борис.
На Йоана ѝ причерня. Петстотин хиляди лева. Почти всичко, което бяха събирали години наред за собствено жилище.
— Как можа? — изрече тя беззвучно. — Това бяха спестяванията ни… мечтата ни…
— Йоанче, не се тревожи! — намеси се бързо Светлана. — Ще ви ги върна, кълна се! Като започна да получавам по-висока пенсия…
— След двайсет години ли? — усмихна се горчиво Йоана. — А дотогава? Имаме деца. Те растат, искат храна, дрехи, уроци…
— Хайде, стига драматизира — отсече свекървата. — Децата ще пораснат и без излишни глезотии. А тук ми разбиха банята, сменят тръби, радиатори — как да живея сред бетон и прах? Съседката Жулиета Старозагорска си направи луксозен ремонт, аз по-зле ли съм от нея?
Йоана не отвърна. Просто се обърна и тръгна към изхода. Стъпките ѝ отекваха по новия под.
— Йоана, почакай! — настигна я Борис по стълбите. — Нека да обсъдим всичко спокойно.
— Какво има за обсъждане? — гласът ѝ беше уморен. — Ти вече реши вместо мен. Вместо нас. Вместо децата ни.
Слязоха безмълвно до колата. Вътре въздухът тежеше от неизказани думи.
— Карай — прошепна тя.
По пътя обратно не си размениха нито дума. Йоана гледаше през прозореца как дърветата се нижат едно след друго и си мислеше колко лесно едно импулсивно действие може да срине планове, градени с години търпение.
Щом се прибраха, тя спокойно извади сак от гардероба и започна да подрежда дрехи.
— Заминавам при нашите. Трябва ми време.
— Йоана, прости ми! — почти се разплака Борис. — Ще намеря начин да оправя нещата!
— Как? — погледна го тя тъжно. — Ще поискаш майка ти да върне ремонта? Или да продаде обновеното си жилище?
Тя затвори ципа, обу обувките си и излезе, оставяйки го в коридора с безпомощно изражение.
В дома на родителите си Йоана най-сетне се разплака истински. Майка ѝ я прегърна и я люлееше като малко дете.
— Ще се оправите, мила — шепнеше тя. — Не си първата жена в такава ситуация.
— Мамо, ние мечтаехме… — хълцаше Йоана. — Събирахме всеки лев. А той ги даде за плочки и тавани.
— Мъжете често остават вързани за майчината си престилка — въздъхна жената. — Понякога забравят кое е истинското им семейство.
Йоана остана там през уикенда. Борис звънеше непрекъснато, пращаше съобщения, молеше я да се върне и уверяваше, че ще намери решение. Тя не отговаряше. Имаше нужда от тишина, за да подреди мислите си.
След два дни, изтощена от съмнения и вътрешни борби, Йоана най-сетне събра сили и реши да се прибере у дома.
