— „Щом сте решили да купувате вила, освободете апартамента“ — свекървата хвърли око на жилището на снаха си
Всичко започна с едно телефонно обаждане в събота сутринта.
— Габриелче, мило дете — гласът на Светлана Огнянова трепереше от едва прикрито въодушевление. — Замислих се… Нали планирате да си вземете вила? Тогава защо да стоя сама в моя апартамент? Ще се преместя при вас, а моя ще го дам под наем. Парите от наема ще ви помогнат за покупката.
Габриела Симеонова притисна слушалката до ухото си и погледна към Иван Асенов, който спокойно отпиваше кафе в кухнята, без да откъсва очи от телефона си. Дори не реагира.
— Светлана Огнянова, трябва първо да го обсъдим… — започна внимателно тя, но свекървата вече не слушаше.
— Няма какво да се обсъжда! В семейството хората си помагат. Аз съм готова да се лиша от удобството си заради вас. Какво, да не би да давам апартамента под наем, а вие да не искате помощта?
След разговора Габриела остави недокоснатата си чаша чай и продължително се взря в съпруга си.
— Възнамерява да се нанесе тук — каза тя спокойно.
Иван най-сетне вдигна поглед.
— Майка ми ли? Това ще е временно. Докато съберем за вилата. Наемът ще е сериозна подкрепа. Иначе може да събираме до следващото лято.
— Иван, апартаментът е мой.
— Наш — поправи я той почти автоматично. — Женени сме.
— Приватизиран е на мое име, още преди брака — отвърна тихо тя, но всяка дума прозвуча твърдо. — И не съм убедена, че това е добра идея.
— Габи, стига. Тя ни мисли доброто. Година, най-много две — и ще имаме вила. Нали ти самата го искаше?
Искаше. Разбира се, че искаше. Да избягат от града през лятото, да засади цветя, да пекат месо на скара, да пият чай под асмата. Място с въздух и тишина, без тропането на съседите отгоре и задушливите стени. Но искаше ли да дели един покрив със свекърва си?
Две седмици по-късно Светлана Огнянова вече се нанасяше. Донесе четири куфара, три кашона и огромен фикус, който почти опираше тавана.
— Само за кратко е — повтаряше тя, докато натъпкваше поредната кутия в килера. — Няма да ви преча, Габриелче. Аз съм тиха, незабележима.
Първият месец мина сравнително спокойно. Светлана наистина се стараеше да е полезна — готвеше, подреждаше, дори отделяше част от пенсията си в специална сметка за бъдещата вила. Когато Габриела се прибираше от работа, кухнята блестеше, а в хладилника я чакаха домашни кюфтета или топла супа.
— Виждаш ли колко е удобно? — Иван я прегърна през рамо. — Майка помага, ние спестяваме и скоро ще намерим подходящо място.
Но постепенно дребните неща започнаха да дразнят. Светлана размести съдовете в кухнята — „така било по-практично, аз готвя повече“. После свали снимките на Габриела от рафтовете в хола — „събират прах, ще сложа моите фигурки“. А след това дойдоха и съветите.
— Габриелче, пак ли ще обличаш тази рокля? С такава фигура трябва да се представяш по-добре. Аз на твоята възраст…
— Иване, не можеш ли да ѝ кажеш да харчи по-разумно? Вчера даде триста лева за пиле, а на едро е двеста.
— Ще ходите на кино? Нали събирате за вила. По-добре останете вкъщи, ще ви направя чай.
Габриела стискаше зъби и мълчеше. Преглъщаше, когато Светлана критикуваше готвенето ѝ. Мълчеше и когато свекървата намекваше пред Иван, че снаха му се прибира твърде късно и „не се знае какво прави“. Замълча и когато чу съвета да бъде „по-мека със съпруга си, за да не му омръзне“.
— Това е временно — повтаряше си тя като заклинание. — Ще издържа. Скоро ще свърши.
Шест месеца обикаляха в търсене на вила. Разглеждаха обяви, пътуваха извън града, преговаряха за цени и изчисляваха всяка стотинка, надявайки се, че усилията им скоро ще дадат резултат.
