— Тогава останете да живеете тук, щом толкова държите — отвърна Габриела хладно. — Но това по никакъв начин не ви прави собственик на апартамента.
Тя рязко грабна чантата си и излезе от кафенето. Навън спря за миг и пое дълбоко ледения въздух, сякаш се опитваше да охлади кипящите си мисли. След малко Иван Асенов я настигна.
— Габи, почакай…
— Какво да чакам? — обърна се тя към него. — Чу ли изобщо какво заяви майка ти? Че ще си „узакони“ правата върху дома ми!
— Не иска да ти го отнеме, просто… не го каза както трябва. Нека седнем и спокойно да обсъдим нещата…
— Спокойно? Иван, тя го е замислила отдавна! Премести се тук с тази идея — да остане и после да предяви претенции!
— Преувеличаваш. Мама винаги е била малко особена, но не е злонамерена. Сигурен съм, че може да се намери компромис…
— Какъв компромис? — гласът ѝ потрепери, а в гърлото ѝ заседнаха сълзи. — Разбираш ли какво предстои? Ще се върне вкъщи и няма да си тръгне повече. Ще ми казва как да живея в собствения си дом и ще бъде убедена, че има право.
— Защо веднага скачаш така… Нека поговорим с нея без напрежение.
След този разговор три дни почти не си размениха дума. Светлана Огнянова се държеше така, сякаш нищо не се е случило — приготвяше закуска, гледаше телевизия и разказваше на съседката за „нашата вила“. Габриела започна да се прибира късно и да излиза рано, само и само да избегне срещи. Иван се луташе между двете, опитвайки се да изглади острите ръбове, но колкото повече се стараеше, толкова по-неразрешима изглеждаше ситуацията.
В четвъртък вечерта Габриела отключи и заварѝ в кухнята нещо като импровизирано събрание. На масата бяха Светлана, Иван и непознат мъж около петдесетте, пред които лежаха купчина документи.
— О, Габриелче, тъкмо навреме — усмихна се широко Светлана. — Това е Симеон Цветанов, мой познат, адвокат. Ще ни помогне да уредим всичко както трябва.
— Да уредите какво точно? — гласът на Габриела проряза въздуха.
— Ами, щом живеем заедно… логично е да се оформят законно правата ми върху жилището — сниши тон Светлана, сякаш споделя тайна. — Господин Цветанов обясни, че може да се прехвърли част от апартамента чрез дарение или поне да се регистрирам тук по постоянен адрес. Има варианти.
Габриела бавно остави чантата си на пода. Нещо в нея окончателно се пречупи.
— Иван — каза тихо, но твърдо. — Избирай. Или майка ти напуска апартамента ми до утре, или подавам молба за развод.
— Габи! — той скочи на крака. — Полудя ли?
— Напротив. Тъкмо сега мисля ясно. Жилището е изцяло на мое име. Вилата е обща — по една трета за всеки. При развод апартаментът остава за мен, както и една трета от вилата. А ако докажа, че съм вложила повече средства, мога да поискам и половината. Ти ще получиш свободата да живееш с майка си… или да ѝ наемеш квартира.
— Ти сериозно ли… — започна Светлана, но Габриела я прекъсна с вдигната ръка.
— Не говоря с вас. Иван, чакам отговора ти.
Адвокатът набързо събра документите си, измърмори, че моментът не е подходящ за юридически консултации, и се изниза. Светлана пребледня.
— Сине — гласът ѝ се разтрепери, — няма да позволиш да ми се говори така, нали? Аз съм ти майка. Всичко съм направила за теб…
— Мамо, моля те… — Иван притисна слепоочията си. — Габи, не вземай решения под влияние на емоции. Нека обсъдим разумно…
— Няма какво повече да се обсъжда — отвърна тя и взе чантата си. — Имаш време до утре вечер. Ако видя, че тя стяга багажа си — добре. Ако не — отивам при моя адвокат. Решението е твое.
Тя се заключи в спалнята и се отпусна върху леглото, без дори да се преоблече. Сърцето ѝ блъскаше толкова силно, че ѝ се струваше, че се чува отвън. През вратата достигаха приглушени гласове — възмутените оплаквания на Светлана и тихите обяснения на Иван.
След около час той влезе. Седна на ръба на леглото, без да я поглежда.
— Тя твърди, че ако се разведем, ще останеш без покрив — каза тихо. — Че после ще съжаляваш. Убедена е, че апартаментът се води общо имущество.
— Жилището е купено преди брака — отвърна Габриела, без да отваря очи. — И това лесно се доказва. Консултирах се с адвокат още когато майка ти започна да мести мебелите.
