Иван въздъхна тежко, сякаш въздухът не му стигаше.
— Значи отдавна си го обмисляла.
— Не съм крояла планове — отвърна спокойно Габриела. — Просто се подготвях за най-лошия вариант. И ето че той настъпи.
— Габи, тя ми е майка. Не мога просто да я изхвърля.
— Никой не я гони на улицата. Има собствено жилище. Може да прекрати наема тук и да се върне там. Иван, разбери — това няма да спре. Днес е апартаментът, утре ще е нещо друго. Ще остане тук завинаги, ще нарича това свое място, а аз ще се чувствам като гост в собствения си дом.
Настъпи дълго, натежало мълчание.
— Ще говоря с нея — изрече накрая той.
Разговорът продължи до късно през нощта. От стаята се чуваха повишени тонове, после плач и упреци. Светлана Огнянова стенеше драматично, че синът ѝ я захвърля, че остава без покрив, че е посветила живота си на него, а сега той я предава. Иван говореше по-тихо, но твърдо — в гласа му имаше решителност, която рядко показваше.
На сутринта Светлана не излезе от стаята си. Иван изглеждаше изтощен, сякаш не беше мигнал.
— В края на седмицата ще си тръгне — каза дрезгаво. — Иска няколко дни да събере багажа и да уреди документите.
— До неделя — отвърна Габриела кратко. — Не повече.
Той я погледна уморено.
— Осъзнаваш ли, че след това отношенията ми с нея може никога да не бъдат същите?
— Осъзнавам.
— Готова ли си да понесеш това?
— Готова съм да защитя това, което ми принадлежи. Това е моят дом, моето пространство. Никой няма право да ме изтиква оттук. Дори майка ти. А може би най-малко тя.
Следващите два дни Светлана събираше вещите си в ледена тишина. Подчертано шумно затваряше шкафове, въздишаше тежко, подсмърчаше. Към Габриела не отправи нито дума; с Иван разговаряше кратко и хапливо.
— Дано си щастлив с жена си — изсъска тя, закопчавайки последния куфар. — Когато и тя те изхвърли по същия начин, не идвай при мен да се оплакваш.
— Мамо, никой никого не гони — отвърна спокойно Иван. — Ти имаш свой дом, ние — наш. Така е редно.
— Вложих пари във вилата ви!
— И вилата е записана на тримата. Една трета е твоя, една — моя, една — на Габриела. Всичко е честно.
— Честно ли? — горчиво се изсмя Светлана. — Значи е „честно“ майката да живее сама, а синът ѝ да се върти около жена си?
Иван не отвърна. Изнесе куфарите, повика такси и я изпрати. Тя се качи в колата без сбогуване. Автомобилът потегли и изчезна по улицата.
Когато се върна, Габриела стоеше до прозореца и гледаше след отдалечаващия се силует. Иван я прегърна отзад.
— Прости ми. Не очаквах да стигнем дотук.
— Знам — прошепна тя.
— Майка сбърка.
— Знам.
— Но въпреки всичко ми е тежко. Тя ми е майка.
Габриела се обърна и се притисна до него.
— И на мен не ми е леко. Но нямах друг избор.
Останаха така известно време, в тишината на сгъстяващия се зимен здрач.
Вилата край града остана съсобствена. Светлана Огнянова повече не стъпи там — ту здравето ѝ пречеше, ту намираше друго оправдание. С Иван разговаряха веднъж месечно — сухо и официално. Габриела предложи да изкупят дела ѝ, но Светлана отказа. Може би от инат, може би за да запази поне формална връзка със сина си.
През лятото двамата ходеха всяка събота и неделя на вилата. Засаждаха цветя, поправяха оградата, изградиха асма. Един ден, докато копаеше леха за домати, Иван се изправи и каза замислено:
— Стигнах до нещо. Майка наистина е искала да помогне. Само че помощта ѝ винаги върви с условие — да ѝ дължиш нещо. Завинаги.
— Да — отвърна Габриела, като засипваше пръстта. — Някои хора подават ръка не за да ти олекне, а за да могат после да те държат.
— Сърдиш ли ѝ се?
Тя поклати глава.
— Не. Просто отстоявах своето. И ще го правя винаги. Това не е омраза. Това е граница.
Иван кимна. Продължиха работата си мълчаливо, сред песента на птиците и шумоленето на листата. Вечерта седнаха под асмата с чаша чай, наблюдаваха как слънцето залязва, и Габриела за първи път от дълго време усети истинско спокойствие. Това място беше тяхно. Само тяхно.
