Вече си обувaх обувките в антрето, когато се сетих, че паспортът ми е останал върху скрина в спалнята. Можех да тръгна и без него – посещението в данъчното търпеше отлагане до утре. Въпреки това се обърнах, качих се по стълбите към втория етаж и открехнах вратата на спалнята.
Тогава долових гласове, идващи от кухнята.
Николай Любомиров и Светлана Любомирова. Свекърва ми беше пристигнала преди не повече от двайсетина минути, докато аз се приготвях. Учуди ме – в сряда рядко идваше.
– Уреди ли всичко? – гласът на Светлана звучеше тихо и делово.
– Да, мамо. Подписах вчера. Три милиона и половина лева.
– Срещу къщата ли?
– Срещу къщата и заведението. Както каза ти.
Стоях на площадката до перилата. Паспортът беше в ръката ми, а краката ми сякаш се бяха вкоренили в пода.
Преди осем години се омъжих за Николай. Аз бях на четирийсет и четири, той – на четирийсет и шест. Късен брак. И двамата уж зрели хора, наясно с желанията си. Поне така вярвах.
Тази къща купих през 2016 година – две години преди сватбата. Платих я със собствени средства. Беше полуразрушена постройка в Нови пазар, на трийсет километра от града. Инвестирах 4 200 000 лева – ремонт, пристройка, ограда, двор. Всяка стотинка изкарах сама.
Кафене „Брезичка“ открих още през 2015-а. Малко място с двайсет места, край пътя на изхода на града. Обедно меню, домашни сладкиши, кафе. Единайсет години градих този бизнес от нулата. Без кредити. Без мъжки „инвестиции“. Без ничии подаяния.
А сега съпругът ми и майка му бяха ипотекирали и дома, и кафенето.
За три милиона и половина лева.
Облегнах се на стената и започнах да дишам бавно през носа, за да не издам присъствието си. Стиснах паспорта толкова силно, че корицата му се огъна.
– А тя няма ли да разбере? – в гласа на Николай се прокрадваше нещо жалко, почти детинско.
– Как ще разбере? – отвърна спокойно Светлана, сякаш обсъждаха прогнозата за времето. – Имаме пълномощно. Всичко е законно.
– Но това е нейният дом…
– Никичка – гласът ѝ омекна, стана мазен и настоятелен. – Ти си мой син. Налага ми се операция. Нали не искаш майка ти да умре?
Операцията. Тази „належаща“ операция я слушах вече трета година. Колянна става. Светлана накуцваше, оплакваше се, искаше средства. Давала съм ѝ четири пъти по петдесет хиляди лева. После още трийсет. После двайсет и пет. Общо – 315 000 лева за три години.
Операция така и не последва.
Извадих телефона си. Ръцете ми трепереха и успях да включа записа чак от третия опит. Подпрях апарата на парапета. Кухнята се намираше точно под стълбите и всяка дума се чуваше ясно.
– Защо са ти три и половина милиона? – попита Николай. – Операцията струва седемстотин хиляди.
– Аз ще преценя – отряза тя. – Трябва да оправя и апартамента си. А и на теб нова кола няма да ти е излишна. С тази, с която се движиш, е срам пред хората.
Ето значи за какво става дума. Апартамент, автомобил, коляно. А разплащането – с моите имоти. С моя труд.
Записвах близо седем минути. После Светлана започна да се приготвя за тръгване. Безшумно се върнах в спалнята и затворих. Изчаках да чуя как входната врата се хлопва.
След десет минути слязох. Николай седеше на масата и пиеше чай. Погледна ме изненадано.
– Още ли си тук? Мислех, че си заминала.
– Върнах се за паспорта – отвърнах спокойно.
Излязох от къщата.
Седях в колата поне четвърт час, без да паля двигателя. Коленете ми трепереха, но не от страх. От ярост.
Единайсет години съм градила всичко това. Ставах в пет сутринта. Месех тестото със собствените си ръце, защото през първите три години не можех да си позволя да наема пекар и вършех абсолютно всичко сама.
