Сама търках подовете до блясък. Сама пресмятах оборота вечер – лев по лев, стотинка по стотинка, без да си позволя грешка.
И накрая се оказа, че съпругът ми и майка му, зад гърба ми, са уредили документи за имот, който е изцяло мой.
Телефонът беше захвърлен на седалката до мен. Записът – седем минути и двадесет и три секунди. Достатъчно, за да ме разтърси. Но не и достатъчно, за да действам без доказателства. Трябваше да видя всичко черно на бяло.
Маргарита Мартинова ме изслуша, без да ме прекъсва. Бяхме в малката ѝ кухня – двустаен апартамент на „Ленин“, пети етаж, без асансьор. Тя има трийсет години стаж като счетоводител. За нея числата не са просто цифри – те са инструмент, както скалпелът за хирурга.
– Къщата си купила през шестнадесета – каза тя замислено. – Омъжи се две години по-късно. Това означава, че имотът е лична собственост. Не е придобит по време на брака. Без твоето изрично съгласие не може да бъде ипотекиран.
– Споменаваха някакво пълномощно – отвърнах.
Маргарита ме погледна над рамките на очилата.
– Какво пълномощно?
– Не знам. Светлана Любомирова каза само, че „има пълномощно“.
Чашата ѝ остана във въздуха за секунда, после я остави внимателно на масата.
– Отиваш в банката. После – при нотариус. Трябва да разбереш какво точно са подписали.
Кимнах. Треперенето вече беше изчезнало. Бях студена и ясна.
Същата вечер изчаках Николай Любомиров да заспи. Той винаги потъваше в сън почти веднага – глава на възглавницата и след пет минути започваше да хърка. Осем години приемах този звук като част от нормалното ни ежедневие.
Сейфът беше в килера. Кодът – рождената дата на майка му, четиринадесети март. Дори не си беше направил труда да измисли нещо различно.
Отворих го. Извадих папката с документите за къщата. Нотариалният акт – на мое име. Договорът за покупко-продажба – аз съм купувачът. Всичко изрядно.
Под нея обаче имаше още една папка – тънка, прозрачна. Никога преди не я бях виждала.
Вътре намерих две известия от колекторска фирма. Николай дължеше четиристотин и осемдесет хиляди лева по кредитна карта. Картата била издадена преди две години. Аз не подозирах нищо.
Четиристотин и осемдесет хиляди. За двадесет и четири месеца. Не знаех къде са изчезнали тези пари. Но можех да се досетя.
Всеки месец Светлана звънеше. Не на мен – на сина си. На мен ѝ беше неудобно да иска. От него – не. Той беше длъжен.
За лекарства. За ремонт на банята. За храна, защото пенсията не стигала. Николай даваше. Заплатата му беше четиридесет и пет хиляди на месец. Когато не му достигаха, теглеше от картата. Месец след месец. Две години. И ето ги – почти половин милион.
А сега – заем от три милиона и половина. Срещу моята къща. Срещу моето кафене.
Прибрах и двете папки. Скрих ги в жабката на колата. После се върнах в спалнята.
Николай хъркаше спокойно.
На сутринта се обадих на Маргарита и ѝ казах, че отивам в банката. Тя настоя да дойде с мен.
Там ме очакваше нов удар.
Млад служител, едва на двайсет и пет, отвори електронното досие и завъртя монитора към нас.
– Ето договора за кредит – три милиона и петстотин хиляди лева. Обезпечението е недвижим имот в Нови пазар, улица „Садова“ №14. И нежилищен обект – кафене „Бреза“ на Околовръстния път №12.
– Кой е кредитополучателят? – попита Маргарита спокойно.
– Николай Любомиров. А залогодател – Галина Велизарова. По силата на пълномощно.
– Покажете пълномощното – казах аз.
Той прелисти папката, извади един лист и ми го подаде. Нотариално заверено пълномощно. Моето име, моето фамилно име, моите паспортни данни.
