Под текста стоеше подписът ми. Поне така изглеждаше на пръв поглед.
Само че аз никога не бях поставяла подписа си под подобно пълномощно.
Взрях се внимателно. Имаше прилика — същите извивки, същата дължина на фамилията. Но наклонът беше различен, линията трепереше леко в края. Николай знаеше отлично как се подписвам. Беше ме виждал стотици пъти. Беше упражнил ръката си.
– Това не е моят подпис – произнесох ясно.
Служителят срещу нас пребледня така, сякаш кръвта се оттече от лицето му. Маргарита мълчеше, но усещах напрежението ѝ. След миг пръстите ѝ леко стиснаха китката ми.
– Галина, това е фалшифициран документ. Това вече е престъпление – прошепна тя.
Знаех какво означава. Но членове от Наказателния кодекс в онзи момент нямаха значение. По-страшното беше друго – съпругът ми бе имитирал подписа ми, за да ипотекира къщата ми. Домът, който бях изградила със собствени средства. Единадесет години труд, вложени в тухли, бетон и покрив.
Повикаха началника на отдела. Дойде Йорданка Борисова – ръководител „Кредитиране“. Прегледа папката, после ме изгледа продължително.
– Ще подадете ли официална жалба? – попита спокойно.
– Да – отвърнах без колебание.
Под масата Маргарита отново стисна ръката ми – този път по-силно.
От банката тръгнахме направо към районното управление. Приеха заявлението ми, приложиха копие от пълномощното, а за сравнение дадох и образец от истинския си подпис.
Дежурният полицай – мъж на около петдесет и няколко години, с прошарени мустаци – дълго сравняваше двата подписа. После повдигна очи към мен.
– Съпругът ви ли е? – попита кратко.
– Да.
Той кимна мълчаливо и записа номера на преписката, без излишни коментари.
На връщане Маргарита беше необичайно тиха. Едва когато спрях пред дома ѝ, ме погледна изпитателно.
– Ще му кажеш ли?
– Няма да му обяснявам – отвърнах. – Ще му покажа.
Оставаше само да реша как точно.
На следващата сутрин се обадих на Антон Валентинов от Нови пазар – миналата година ремонтира оградата ми. Помолих го да смени ключалките.
– И трите ли? – уточни той. – И тази на задната врата?
– Всичките.
Дойде в десет. Николай беше на работа. До обяд новите брави вече бяха поставени – на входната врата, на вратата към верандата и на задния вход. Получих два комплекта ключове. И двата останаха при мен.
След това събрах вещите му. Не ги хвърлях в чували. Подреждах ги внимателно – ризи на спретнати купчини, чорапи по двойки, коланите навити, самобръсначката в отделен плик, четката за зъби – отделно.
Осем години бях прала тези ризи. Гладила съм ги, подреждала съм ги в гардероба. Смятах, че това е нормално. Че така постъпват съпругите.
Двата куфара оставих до стълбите на верандата.
Николай пристигна към шест и половина, както обикновено. От кухненския прозорец наблюдавах как слезе от колата, протегна се и извади плик от багажника – вероятно мляко, четвъртък винаги минаваше през магазина.
Стигна до вратата, постави ключа и опита да отключи. Не стана. Завъртя отново. После дръпна дръжката. Обърна се и забеляза куфарите.
Тогава излязох на верандата.
Стоеше по-ниско – четири стъпала под мен. Гледаше ме объркано, с отпуснато лице. В ръката му шумолеше пликът с мляко.
– Галина, какво става? – попита.
Не му отговорих. Извадих телефона и пуснах записа – онези седем минути и двадесет и три секунди.
Гласът на Светлана Любомирова прозвуча ясно: „Уредихте ли всичко?“
След това неговият: „Да, мамо. Вчера подписах. Три милиона и половина.“
Лицето му стана бяло. Пликът в ръката му потрепери.
Спрях записа.
– Къщата купих през 2016 година – казах спокойно. – Две години преди сватбата ни. С мои средства. Четири милиона и двеста хиляди лева. Всеки документ и всяка разписка са при мен.
Той отвори уста, но не успя да каже нищо.
– Кафенето открих през 2015-а – продължих. – Единадесет години труд. Месех тестото сама, преди да наема пекар. Смених три хладилника. Покрива съм ремонтирала два пъти.
Гледах го право в очите, а вечерният въздух между нас натежаваше от думи, които тепърва предстояха да бъдат изречени.
