– Галина, почакай…
Гласът му прозвуча глухо и разколебано.
– Фалшифицирал си подписа ми – прекъснах го. – Извадил си пълномощно без знанието ми. Заложил си имота ми. Три милиона и половина лева. Уж за операция на майка ти – операция, до която за три години така и не се стигна. После – апартамент за нея. Колата – за теб. И всичко това платено с моето име.
Стоеше долу до стъпалата. Пликът с мляко в ръката му изкъркори тихо – дланта му трепереше.
– Подала съм сигнал в полицията – изрекох спокойно. – За документна измама. Банката вече е спряла кредита до проверката. Пълномощното е невалидно – никога не съм го подписвала. Графологичната експертиза ще го докаже.
– Галина! Мама каза, че си съгласна! Каза, че е говорила с теб!
Погледнах го дълго. Осем години. Всяка сутрин – това лице срещу мен на масата. Чайникът свири, тостерът щраква, радиото мърмори новините. Вярвах, че това е дом. Че това е семейство.
– Тя те е излъгала – отвърнах тихо. – А ти дори не поиска да провериш. Защото ти беше по-удобно да не знаеш истината.
Николай Любомиров се отпусна на най-долното каменно стъпало. Студено, сурово, чуждо.
– И сега какво да правя? – прошепна.
– Вземи куфарите. Върни се при Светлана Любомирова. Тя ще ти обясни какво следва.
– Но ние сме семейство…
Гледах го отгоре – петдесет и четири годишен мъж, седнал пред къщата ми с пакет мляко в ръка, молещ за прошка. За три милиона и половина. За подправен подпис. За две години тайни заеми.
– Семейство означава доверие. А не кражба – казах твърдо. – Прибери си багажа.
Той се изправи бавно, сякаш всяко движение тежеше. Хвана куфарите. Остави млякото върху перилата – по навик, все едно още живее тук.
Взех го. Щеше да ми потрябва.
Колата му излезе от двора. Останах на верандата и проследих как червените светлини се отдалечават по улицата към изхода на града.
Настъпи тишина. Октомврийският въздух беше хладен – не повече от пет градуса. Миришеше на влажни листа от ябълките в градината – онези, които засадих през 2017-а.
Влязох вътре. Заключих с новия патрон. Сложих чайника.
Ръцете ми вече не трепереха. За пръв път от три дни.
Не почувствах лекота. По-скоро беше като след хирургическа намеса – боли, но раната най-сетне е отворена и почистена.
След половин час телефонът иззвъня. Светлана Любомирова. Не отговорих. Обади се пак. И пак.
Четвъртото известие беше съобщение: „Правиш огромна грешка. Ще говорим.“
Изключих телефона.
Минаха три седмици. Банката официално замрази кредита до приключване на проверката. В полицията случаят е в ход. Назначена е експертиза на подписа.
Николай живее при майка си. Обажда се всеки ден – сутрин и вечер, като по график. Не вдигам. Един път дойде без предупреждение. Стоеше пред портата и пушеше. Преди не пушеше. Не излязох.
Светлана Любомирова разправя на съседите, че съм „психически нестабилна“. Че съм разбила брака заради пари. Че синът ѝ бил светец, а аз – неблагодарница. Нели Маришкиа ми го предаде през оградата една сутрин, с уж съчувствено изражение.
А аз всяка сутрин отключвам кафенето точно в седем. Както винаги. Меся, пека, варя кафе, броя оборота. Домът е мой. Бизнесът е мой. Единадесет години труд – мои.
Подадох жалба срещу съпруга си и срещу свекърва си. Смених ключалките. Куфарите му останаха на верандата онази вечер. Осем години брак – до там.
Прекалих ли? Или трябваше да изчакам, докато ме притиснат докрай и остана без къща и без работа?
Вие как бихте постъпили?
