Милена Калинова, на петдесет и шест години, жена с желязна психика и удивителна издръжливост, стоеше до котлона и замислено следеше как във тигана бавно се допича минтаят с задушени моркови. Рибата беше купена за двеста и тридесет лева килограма, морковите излязоха почти без пари, но трудът да превърнеш тези скромни продукти в прилична вечеря никак не беше малък. Сред мириса на запържено и равномерното съскане на мазнината тя пресмяташе наум сметките за ток, вода и входни такси, които този месец бяха надхвърлили осем хиляди и петстотин лева, и си напомняше, че трябва да смени филтрите на каната за пречистване.
Кухненската тишина беше прекъсната от появата на съпруга ѝ. Красимир Орлов, на петдесет и осем, влезе с изражение на човек, който току-що е направил научно откритие или поне е композирал нещо велико. Беше обут в избелели анцузи с протъркани колене — същите, които Милена му бе взела на промоция за триста лева преди пет години — и носеше фланелка с надпис „Спортът е здраве“, въпреки че единствената му физическа активност бяха шахматните партии по телевизията.
Той застана пред хладилника, сложи драматично ръка зад гърба си, въздъхна толкова дълбоко, че пердето на прозореца потрепери, и заяви:
— Милена, трябва да поговорим сериозно. Напускам те. По-точно — развеждаме се.
Без да се обърне, тя внимателно обърна парчето риба с дървената шпатула.
— Така ли, Красо? — отвърна спокойно. — Преди вечеря ли реши? Че мислех утре да направя макарони с кайма.
— Не омаловажавай момента с твоите тенджери! — изкриви се той. — Душата ми копнее за простор. Задушавам се в миризмата на белина, прах за пране и безкрайни разговори за намаления. Срещнах жена. Казва се Теодора Вълкова. Тя плете кошници от върбови клонки, свири на арфа и усеща вътрешната ми същност. Ние сме сродни души.
— Арфата сигурно е впечатляваща — кимна Милена и изгаси котлона. — Много ли място заема? Съседите не се ли оплакват?
— Това не те засяга! — отсече Красимир, поемайки въздух за най-важното. — След развода ще се изнесеш при майка си. Без сцени и драми, запази достойнство. Апартаментът е мой. Тук ще живее Теодора. Нуждае се от светла дневна за медитации и пространство за творчеството си.
Милена бавно избърса ръцете си в кърпата. Вътре в нея нямаше нито срив, нито болка. Напротив — усещаше хладно, почти изследователско любопитство.
— Твой, казваш? — попита тихо.
— Разбира се! — изпъчи се той. — Аз съм глава на семейството! Тридесет години живея тук! През деветдесет и осма лепих тапетите в коридора, помниш ли? А смесителя в банята кой смени? Аз вложих тук труда си, потта си, мъжката си енергия!
Погледът на Милена се плъзна от него към капещия кран — същия онзи „ремонтиран“ от него, — към накриво поставения перваз и към кофата за боклук, която Красимир изнасяше веднъж на няколко месеца и то след неколкократни напомняния.
„Господи, каква кристално чиста фантазия — помисли си тя. — Човек може да повярва в собствената си легенда дотам, че да изтрие фактите от паметта си.“
За да се разбере мащабът на заблудата му, трябваше мислено да се върнат повече от три десетилетия назад — в размирните години на прехода.
Тогава родителите на Милена — сурови хора, калени от работа и лишения, прекарали живота си в металургичния комбинат — бяха взели съдбовно решение, което щеше да определи всичко занапред.
