Апартаментът беше платен в брой — пачките лежаха в спортна чанта, а баща ѝ, Бог да го прости, сам броеше лев по лев, преди да ги предаде. Искаше дъщеря му да има сигурен покрив над главата си — просторен тристаен на добър етаж. Времената тогава бяха несигурни, правилата се сменяха непрекъснато, затова, за да избегнат всякакви усложнения, жилището бе записано не на младата Милена, още по-малко на новоизлюпения ѝ съпруг-аспирант, а на майка ѝ — Маргарита Любомирова.
Годините се изнизаха неусетно. Красимир Орлов остана младши научен сътрудник в някакъв прашен институт, където възнаграждението му стигаше колкото за месечната карта и няколко кутии чай. Милена Калинова обаче носеше цялата тежест на ежедневието. Издигна се до ръководител на голям логистичен склад, поемаше сметките, храната, ремонтите, новите мебели, зимните гуми за колата и дори металокерамичните зъби, с които днес Красимир така уверено защитаваше „правото“ си над жилището.
Самият той искрено вярваше, че е недооценен талант. Не посягаше към алкохола и не вдигаше скандали, но притежаваше забележителната дарба да се слива с дивана, прекарвайки часове в исторически форуми и разсъждения за световната политика. Вероятно от това продължително заседяване бе получил онова, което Милена мислено наричаше „жилищна амнезия“. След три десетилетия в същите стени той толкова бе свикнал да нарича всичко свое — дома, креслото, телевизора, — че документите просто се бяха изпарили от съзнанието му.
— Добре, Красимир — отвърна тя спокойно, прикривайки ироничната си усмивка. — Щом любовта, възвишените чувства и небесните струни те зоват, няма да заставам на пътя ти. Дай ми срок до края на седмицата да си събера нещата.
— Така е по-разумно — кимна снизходително почти бившият ѝ съпруг. — Само мебелите остави. Теодора не е свикнала на лишения. Хладилникът, пералнята и диванът в хола остават. Майка ти ще ти даде нещо старо за начало.
— Разбира се, Красимирчо. Както кажеш — пропя Милена с глас, от който капеше мед.
Следващите три дни тя не губи нито минута. Но в кашоните не влизаха само блузите и обувките ѝ. Като човек с дългогодишен опит в логистиката, Милена подреди операцията методично и без сантименти.
В четвъртък, докато Красимир „работеше“ — сиреч преместваше три папки от бюро на бюро между девет и шест — пред входа спря товарна „Газела“. Двама яки мъже със служебни елеци за по-малко от половин час изнесоха:
скъпия ортопедичен матрак, купен преди година, за да не го боли кръстът;
двукамерния хладилник с „No Frost“, който бе заменен с дрънчащ стар модел, зает от съседката на вилата;
новата пералня;
микровълновата, кафемашината и прахосмукачката.
Личните си вещи Милена подреди в кашони и ги надписа грижливо. В кухнята за Красимир останаха една алуминиева тенджера, тиган с надран тефлон и две различни по цвят чинии.
Вечерта той отключи и още от прага го посрещна кухо ехо. В спалнята го очакваше само оголената рамка на леглото.
— Милена! Това какво безобразие е?! — изрева той, нахлувайки в кухнята, където тя спокойно отпиваше чай от любимата си чаша, вече увита в балонно фолио. — Разграбила си дома ми! Остави ме сред руини!
— Недей да преувеличаваш — отвърна тя равнодушно. — Взех единствено онова, което съм платила с мои средства. Сега ти и Теодора имате чудесен шанс да подредите пространството според високите си вибрации. Нали телевизорът с шестдесет инча излъчваше „ниска енергия“? А прането на ръка в леген е далеч по-близо до природата.
Красимир пое въздух, готов да започне лекция за женската алчност, когато телефонът му иззвъня. На дисплея светна името на Теодора Вълкова и той мигом смени изражението си.
