Красимир веднага смекчи гласа си до сладникаво гукане и се шмугна в банята — последното кътче, където още се мяркаше сянка от някогашния уют. Илюзията обаче бе непълна: дори ролката Zewa бе изчезнала, а на поставката самотно висеше груб сив картон, който по-скоро драскаше, отколкото служеше.
В петък сутринта Милена Калинова предаде ключовете на слисания си съпруг и замина при майка си.
Маргарита Любомирова беше на седемдесет и девет. Гърбът ѝ стоеше изправен като войник на пост, гласът ѝ кънтеше като камбана, а характерът ѝ бе отлят от твърд метал. Живееше в спретнато селце край града, отглеждаше редки сортове домати и всяка вечер гледаше политически предавания, като спореше с водещите така разпалено, че котаракът се криеше под канапето.
Когато Милена прекрачи прага и разказа всичко, майка ѝ дори спря да оформя пелмените.
— Значи жилището било негово? — повтори Маргарита, а в очите ѝ припламна младежки, недобронамерен пламък. — И той лепил тапетите?
— Лепи ги през деветдесет и осма, мамо. Още се отлепят в ъглите.
— Какъв труженик, боже! А аз мислех, че е майстор само на кръстословици. Теодора Вълкова, казваш? С арфа? Чудесно. Нека младите се порадват на медения си месец. Три дни са им предостатъчни. Във вторник, Миленче, отиваме в града.
Маргарита се свърза с племенника си, който работеше в агенция за имоти. Поръча му най-напористия и шумен брокер, какъвто може да намери. Появи се Радослав Асенов — млад мъж в евтин, но лъскав костюм, способен да пласира пясък насред Сахара.
Във вторник вечерта в бившия апартамент на Милена цареше особена „романтика“. Красимир и Теодора седяха в кухнята. Теодора — жена с трудно определима възраст, облечена в ленена туника и окичена с дървени мъниста — палеше сух пелин, за да „пречисти аурата от негативния отпечатък на бившата“. Миризмата бе така задушлива, сякаш някой гореше стар метла в хола. В единствената тенджера на котлона унило къкреше леща.
— Красимире, любов моя — проточи тя, намествайки герданите си, — тук има тежка енергия. Ще направим основен ремонт. Ще съборим тази стена, ще отворим пространството към кухнята, а аз ще поставя стана си за тъкане точно до прозореца…
Ключът превъртя в ключалката.
Вратата се отвори широко. На прага застана Маргарита Любомирова, опряна на бастуна си, който в ръцете ѝ изглеждаше като царски жезъл. До нея стоеше Милена с лека, непроницаема усмивка. След тях нахлу Радослав Асенов, придружен от шумно петчленно семейство — потенциални купувачи.
— Заповядайте, разгледайте спокойно! — извика звънко брокерът, без да обръща внимание на вцепенения Красимир. — Отлично разпределение: три стаи, прозорци на две посоки, отделни баня и тоалетна. Ремонтът е старичък, но цената компенсира!
Двамата възрастни и трите деца мигом се разпръснаха, надничайки във всяко помещение.
Красимир пребледня, после пламна на червени петна и пресипнало изрече:
— Милена… госпожо Любомирова… какво си позволявате?! Това е моят апартамент! Ще извикам полиция! Това е нахлуване в частна собственост!
Маргарита се приближи бавно до бившия си зет. От огромната си чанта извади пластмасова папка и измъкна от нея свеж документ.
— Нахлуване, казваш? — гласът ѝ отекна в коридора и заглуши детските възгласи от спалнята. — Ето справка от Имотния регистър. Собственик е Маргарита Любомирова. Тоест аз. А ти, Красимире, тук си бил само адресно регистриран. По милост.
— Как… как така? — заекна той, поемайки въздух като риба, изхвърлена на сухо. — Ние сме женени… аз съм съпругът…
