Красимир продължаваше да заеква, сякаш думите му не достигаха въздух.
— Но ние сме семейство… аз съм ти зет… — гласът му изтъня до безпомощен шепот.
— Беше съпруг на дъщеря ми — сряза го Маргарита Любомирова без капка колебание. — Този апартамент съм го купила с мои средства и е записан на мое име. Ти, Красимире, за три десетилетия не внесе и лев за ток или вода. Ако говорим за „твоя“ собственост — това са гумените ботуши, захвърлени на балкона, и онези пожълтели списания „Наука и живот“ от осемдесет и девета.
От кухнята се показа Теодора Вълкова. В ръката си държеше димяща китка пелин, от която се стелеше тежък аромат.
— Красимире, какво става? — попита тя напрегнато. — Кои са тези хора с… неблагоприятна енергия в нашето пространство?
Маргарита я изгледа така, че димът сякаш сам се отказа да се издига.
— Ах, значи това е новата вдъхновителка? Приятно ми е. Енергията тук е съвсем законна. Жилището се подготвя за продажба. А вие, госпожице, заедно с вашия Красимир имате точно едно денонощие да освободите имота. Утре идват майстори да къртят подовете.
Теодора се обърна към него с разширени очи.
— Красо… нали ми каза, че си единствен собственик? Че това е елитен имот? Обеща ми ателие за тъкане! Да не би да си ме лъгал?
— Тео, изчакай, моля те, има недоразумение! — забърбори той, опитвайки се да я задържи. — Ще обжалваме, ще заведем дело…
Но „музата“ му се оказа далеч по-земна, отколкото твърдеше. Перспективата вместо просторен хол да дели тясна стаичка в панелен блок с застаряващ младши научен сътрудник мигом разсея духовните ѝ видения.
— Не мога да дишам в този хаос! Аурата ти е пропукана, Красимире! Ти си измамник! — писна тя. Захвърли пелина в тенджерата с леща, грабна ленената си торба с мъниста и без да се преоблече, излетя навън, едва не блъскайки Радослав Асенов на прага.
Красимир остана сам насред коридора, по избелелия си анцуг. Сигурният му, удобен и най-вече безплатен свят се разпадна за секунди.
Милена Калинова го наблюдаваше спокойно. В очите ѝ нямаше злорадство — по-скоро тиха ирония. Тридесет години тя носеше този товар, слушаше високопарните му разсъждения, готвеше, переше, поемаше сметките. Достатъчно беше някой да включи лампата на реалността — и величието му се спука като сапунен мехур.
— Утре в шест ще дойда да сменя ключалките, Красимире — каза тя равнодушно. — Оставила съм ти кашони на балкона. Побързай да си събереш нещата.
Разбира се, Маргарита нямаше намерение да продава апартамента. Радослав получи солидно възнаграждение за добре изиграната постановка, а „купувачите“ — негови познати — си тръгнаха доволни от ролите си.
Седмица по-късно, когато миризмата на пелин и наранени амбиции окончателно се разсея, Милена повика строителна бригада. Реши да направи основен ремонт — светъл, съвременен, с нови настилки и качествена баня. Без криво залепени первази и капещи кранове.
Красимир се обади няколко пъти от непознати номера. Оплакваше се, че Теодора го е блокирала навсякъде, че временно живее в общинска квартира при далечен роднина, и че „лунните енергии били неблагоприятни“, затова сгрешил. Предлагаше да започнат отначало, кълнеше се, че този път сам щял да изхвърля боклука.
Милена стоеше в опразнената дневна и разглеждаше каталог с плочки. Навън се спускаше здрач. Телефонът ѝ отново завибрира — непознат номер. Тя прекъсна разговора, остави апарата на перваза и внезапно осъзна нещо просто и ясно: за пръв път от трийсет години нямаше кого да чака за вечеря. Никой нямаше да пита кога ще е готова храната. Никой нямаше да окупира дивана.
