Сватбената колона най-сетне се разпръсна, гостите се прибраха, а тишината в автомобила прозвуча в ушите на Елена почти болезнено. През целия ден тя се усмихваше, приемаше пожелания, въртеше се в танца, сякаш е безтегловна, но щом вратата на ресторанта остана зад гърба ѝ, изкуственото сияние угасна. До нея седеше Димитър — вече нейният съпруг. Той не продумваше, стискаше волана с напрегнати пръсти, а профилът му, осветен от уличните лампи, изглеждаше суров и някак далечен.
— Уморена ли си? — попита той, без да я поглежда. Гласът му звучеше равно, ала в него се прокрадваше нещо ново — не загриженост, а суха констатация.
— Малко — отвърна тя и проследи с поглед как светлините на града се размиват зад стъклото.
— Ще си починеш вкъщи. От утре започваме нов живот.
Тя кимна, макар в гърдите ѝ да се настани студ. Познаваше Димитър от две години — решителен, самоуверен, понякога прекалено. Но тази вечер, под влияние на шампанското и всеобщото одобрение, в очите му проблесна притежателност. Сякаш бе положил подпис не под брачен акт, а под документ за собственост върху самата нея.

Щом прекрачиха прага на апартамента, който той обичаше да нарича „нашето гнездо“, Димитър се отправи направо към кухнята. Елена остана в антрето и трудно започна да разкопчава сложните закопчалки на тежката рокля.
— Митко, помогни ми, моля те — обади се тя.
— Ще се справиш — долетя отговорът му, примесен със звука на отваряна бутилка. — Изтощен съм. Искам питие. И до двайсет минути вечерята да е на масата.
Тя застина. Вечеря? След целия банкет? Бавно съблече роклята, окачи я внимателно и, облечена в копринен халат, влезе в кухнята. Димитър вече седеше, а пред него стоеше гарафа.
— Няма да готвя, Митко. Току-що излязохме от ресторант.
— Казах, че съм гладен — вдигна очи към нея. В погледа му отсъстваше нежност; имаше заповед. — Ти си ми жена. Твоето място е тук. Моето — начело на масата. Запомни го отсега, за да няма недоразумения.
Вътре в нея нещо се стегна като навита пружина. Пред очите ѝ изплуваха картини от детството — дворът, ароматът на ябълки, ръцете на баща ѝ. Георги Радославов беше човек от старата школа, но не по начина, по който Димитър си представяше. Той се отнасяше към съпругата си с такова уважение, че съседите тихо завиждаха. А на дъщеря си бе завещал друг урок.
„Еленче — казваше той, като обгръщаше малките ѝ длани със своите загрубели ръце, — мъжът може да е силен. Но силата не е, за да пречупва, а за да закриля. Ако някой посмее да вдигне ръка или глас срещу теб, трябва да умееш да го спреш. Не с ярост, а с твърдост. Ще те науча да стоиш стабилно на краката си, така че никой да не може да те повали.“








