Думите на баща ѝ не бяха останали само поучение. Той я беше записал на тренировки — не за медали и показност, а за да умее да се пази. Самбо, ключове, контрол над тежестта на тялото. „Понякога е достатъчно едно точно действие — повтаряше ѝ той. — Щом усетиш заплаха, не чакай да те ударят. Извади човека от равновесие.“
В същия миг Димитър се изправи от масата. Беше по-едър от нея, по-висок, а алкохолът и самодоволството му придаваха усещане за превъзходство. Убеден, че има право да „поставя ред“ още в първия ден след сватбата, той се чувстваше непоклатим.
— Оглуша ли? — направи крачка към нея. — Питам те къде е вечерята. Или трябва да ти припомня кой командва тук?
Искаше да сложи границите веднага — докато тя още е кротка от празника, докато не е „свикнала“. Да очертае територията си от самото начало. Пръстите му несъзнателно се свиха в юмруци. Елена го забеляза. Видя как раменете му се стегнаха, как тежестта му премина върху десния крак. Предстоеше удар — може би не силен, може би само „за урок“, едно грубо разтърсване, за да ѝ покаже мястото.
Само че той не подозираше нещо съществено — че тя знае как да отвърне.
Димитър рязко се хвърли напред, протягайки ръка да я сграбчи за рамото.
— Говоря ти! — изрева.
Елена не отстъпи и не извика. Вместо да чака юмрукът да се стовари, тя се плъзна встрани — навътре в атаката, там, където той губеше опора.
Едно прецизно движение.
Пръстите ѝ обхванаха китката му, а кракът ѝ подби опорния му крак. Чиста техника, шлифована с години упражнения в гаража на баща ѝ.
Димитър дори не осъзна какво се случи. Собственият му устрем го предаде. Полетя напред и се стовари тежко на пода, като удари болезнено коляното и лакътя си. Графинът върху масата се разклати заплашително, но остана изправен.
Настъпи тишина.
Той лежеше по гръб, очите му разширени от изумление. Нямаше ярост — само объркване и шок. Погледът му се впи в жената над него. Тя стоеше спокойно, без учестено дишане, с отпуснати покрай тялото ръце и изправена стойка.
— Стани — произнесе тихо Елена.
Той се размърда, стиснал зъби от болката в коляното, и с усилие се изправи до седнало положение, подпирайки се на паркета. Погледна я отдолу нагоре. За първи път не я виждаше като украшение или придобивка, а като човек. И то човек, с когото трябва да се съобразява.
— Какво… какво направи? — изхриптя.
— Дадох ти онова, което търсеше — отвърна тя спокойно. — Искаше да покажеш кой е господарят в този дом. Е, направи го.
След тези думи тя пристъпи към стола и седна, поставяйки ръцете си върху коленете.
