Тя остана изправена с длани, отпуснати върху коленете, и го изгледа право в очите.
— Слушай ме внимателно, Димитър. Няма да повтарям втори път. Баща ми възпита майка ми с обич и почит. Така отгледа и мен. От него научих едно непоклатимо правило: в нашия дом ръка не се вдига. Не се крещи. И никой не се опитва да властва чрез страх.
Той не намери думи. Срамът пареше повече от удара в пода. Болката в тялото избледняваше, но на преден план изплува нещо по-неприятно — страхът. Страх, че всъщност не познава жената срещу себе си.
— Не исках да стигам дотук — промълви той, търсейки извинение. — Бях изнервен… пийнах…
— Това няма значение — прекъсна го Елена хладно. — От значение е какво възнамеряваше да направиш. Видях юмрука ти. Видях решението в очите ти.
Тя се наведе леко напред, без да повишава тон.
— Сега ти показах, че подобно нещо няма да се случва в нашето семейство. Ще живеем по ясни правила. Първо — уважение. Второ — равнопоставеност. Трето — ако още веднъж насочиш юмрук към мен, следващият ти падане няма да е върху паркета, а в болнична стая. И не се шегувам.
Димитър преглътна трудно. Погледна ръцете си — същите тези ръце, с които преди малко се канеше да докаже надмощие. Сега му изглеждаха безсилни. Цялата самоувереност, която трупаше през вечерта, се разпадна за миг. Осъзна, че е сбъркал преценката си. Смяташе, че се жени за кротко момиче, което ще бъде благодарно за фамилията и покрива. Вместо това до него стоеше жена със силна воля и с гръб, подкрепен от възпитанието на твърд човек.
— Елена… — гласът му потрепери. — Аз не исках…
— Вярвам, че не си планирал да стигнем дотук — отвърна тя по-меко, но твърдостта остана. — Но избра грешен начин. Помисли си, че силата дава право да удряш. Не. Истинската сила е да спреш този, който посяга. Днес аз те спрях. Надявам се да си разбрал.
Той бавно се изправи, леко накуцвайки. Импулсът да извика и да си върне контрола проблесна за секунда, ала погледът ѝ го преряза. В тези очи имаше стомана. Сега знаеше — ако се поддаде на гнева, ще изгуби всичко. Не само жена си, а и остатъка от достойнството си.
— Съжалявам — изрече пресекливо. — Виновен съм.
— Извинението се доказва с действия — каза Елена и се изправи. — Отиди в спалнята. Легни. Утре спокойно ще обсъдим как ще разпределяме задълженията си. Без викове. Без заповеди.
Той кимна мълчаливо и мина покрай нея, внимателен да не я докосне. В спалнята седна на ръба на леглото и дълго се взира в дланите си. Чувстваше се нелепо. Принизен. И въпреки това, някъде дълбоко в него започна да се надига странно усещане.
