— Голям късмет извади синът ми — ожени се и веднага се уреди с жилище! Е, вече и аз ще имам къде да отсядам в града! — заяви с доволство майката на съпруга.
Евелина стоеше до прозореца и наблюдаваше как първият сняг тихо покрива покривите на съседните сгради. Апартаментът ѝ бе останал от дядо ѝ — просторен двустаен в стара тухлена кооперация, с високи тавани и паркет, който скърцаше при всяка крачка. Повече от три десетилетия той бе живял тук и всяко кътче пазеше следите му: библиотеките, които сам бе изработил, масивната маса до прозореца, поизтърканият килим в хола.
След сватбата решението да се преместят именно тук изглеждаше напълно естествено. Наетата гарсониера в покрайнините отдавна ги задушаваше, а тук ги чакаха две отделни стаи и никакъв наем — само сметките за ток и вода. Съпругът ѝ прие идеята без възражения. За един уикенд пренесоха багажа и подредиха новия си дом.
Първата семейна вечеря организираха седмица по-късно. Поканиха родителите му. Евелина подреди масата старателно и извади стария порцеланов сервиз на дядо си. Разговорите течаха спокойно — обсъждаха работата, времето, колко неусетно е изминала годината.
Тогава свекървата се облегна назад, огледа стаята и с широка усмивка произнесе:
— Голям късмет извади синът ми — ожени се и веднага се уреди с жилище! Е, вече и аз ще имам къде да отсядам в града!
Каза го уж между другото, почти шеговито, но Евелина усети как раменете ѝ се втвърдиха. Свекървата спокойно си наля чай. Свекърът кимна и продължи да си сипва салата. А съпругът ѝ изобщо не реагира — сякаш нищо особено не бе прозвучало.
Евелина сведе поглед към чинията си. Не искаше да разваля вечерта. Може би беше неуместна шега. Може би не влагаше нищо лошо.
Но думите останаха в нея като трън.
Няколко дни по-късно свекървата се обади, че ще „отскочи“ за малко и ще донесе буркани с домашно сладко. Дойде по обяд и си тръгна едва привечер. Настани се в кухнята, разпитва за съседите, даваше съвети как по-добре да се разместят мебелите в антрето.
— Тук е уютно, но ако преместиш цветята от перваза, ще влиза повече светлина — каза тя и завъртя саксията с фикуса.
Щом гостенката си тръгна, Евелина мълчаливо върна растението на старото му място.
Следващото посещение беше само три дни по-късно. Този път свекървата пристигна с пълни чанти.
— Реших да помогна, младите все нямат достатъчно пари — обясняваше тя, докато редеше на масата пакети с ориз, консерви и макарони.
Евелина благодари, въпреки че хладилникът беше препълнен. Отново остана до късно. Когато съпругът ѝ се прибра от работа, вечеряха заедно, после той пусна телевизора. Майка му седна до него и започна да обсъжда новините. Евелина стоеше в кухнята, миеше чинии и слушаше гласовете им от другата стая.
Постепенно посещенията зачестиха. От веднъж седмично станаха два, после три пъти. Свекървата идваше сутрин и се задържаше до вечерта. Понякога заявяваше, че вече е тъмно и няма смисъл да се връща на село, и оставаше да нощува. Евелина ѝ постилаше на дивана в хола.
Един ден донесе и собствена възглавница.
— С тази съм свикнала. На чужда не мога да спя — каза тя и я остави върху дивана.
Следващия път се появиха и домашни чехли, подредени до обувките на сина ѝ в коридора.
— По-удобно е така, отколкото все да ги нося в торба — добави невъзмутимо.
Евелина не възрази. Чехлите останаха там.
Когато зимата настъпи истински, свекървата вече се появяваше почти всеки ден. Пристигаше с продукти и започваше да готви. Евелина се прибираше от работа и заварваше тенджери на котлона, мръсни съдове в мивката и свекървата, настанена с чаша чай на масата.
— Дойдох по-рано, да сваря една супа. На мъжете им трябва топла храна — повтаряше тя.
Съпругът ѝ беше доволен. Хвалеше гозбата и благодареше на майка си. Евелина се хранеше мълчаливо.
Една вечер, когато мъжът ѝ закъсняваше на работа, тя най-сетне събра смелост.
— Може би не е нужно да идвате толкова често? Ние ще се справим сами — каза тихо.
Свекървата повдигна вежди.
— Какво значи „толкова често“? Идвам при сина си. Да не би вече да е забранено?
— Не, разбира се. Просто… имаме нужда от малко лично пространство.
— Лично пространство? — повтори тя с усмивка. — Синът ми живее тук. Има своя дял. Аз идвам при него, не при теб.
Под масата ръцете на Евелина се свиха в юмруци.
— Този апартамент е мой. Наследство е.
— А къде живее съпругът ти? Тук. Значи има право. И аз имам право да посещавам детето си.
Разговорът не доведе до нищо. Свекървата си тръгна късно, затръшвайки вратата. Евелина остана в кухнята и дълго гледа как едри снежинки покриват двора с бяла пелена.
Когато мъжът ѝ се прибра, тя му разказа всичко, надявайки се този път да я подкрепи и да поговори с майка си, за да намали честите си посещения.
