Мъжът ѝ изслуша всичко, облегнат на касата на вратата. По лицето му не се изписа нито изненада, нито съчувствие — само умора. След кратко мълчание въздъхна тежко.
— Майка ми просто се тревожи. Иска да бъде полезна.
Евелина рязко вдигна поглед.
— Полезна ли? Тя не помага, тя се настанява!
— Преувеличаваш. Отбива се понякога.
— „Понякога“? Всеки ден е тук!
— И какво от това? Има право да вижда сина си.
— В моя дом?
Чертите му се втвърдиха.
— В нашия дом. Аз също живея тук.
— Живееш тук, защото аз ти позволих. Апартаментът е мой!
— Значи съм временен квартирант? — гласът му прозвуча по-остро от обичайното.
Тя притвори очи. Не искаше скандал. Не желаеше да стигат до такива думи. Но те вече бяха изречени.
— Не изопачавай нещата. Просто поговори с майка си. Нека идва по-рядко.
— Няма да го направя. За мен тя е по-важна от капризите ти.
Той се оттегли в спалнята, а Евелина остана сама в кухнята. Седя там до късно, докато студът от плочките пропълзя в краката ѝ. Накрая си постла одеяло на дивана в хола. Сънят така и не я споходи.
На следващата сутрин свекървата се появи още по изгрев, натоварена с чанти.
— Реших да остана малко при сина си. На село е студено, печката не спира, ще се побъркам — обясни тя, докато разкопчаваше палтото си.
Евелина стоеше в антрето и наблюдаваше как жената подрежда багажа си до стената, окачва връхната дреха и събува ботушите.
— Колко възнамерявате да останете?
— Не съм решила. Седмица, може би повече. Времето е лошо, не ми се пътува насам-натам.
— Жилището е малко.
— Малко ли? Две стаи са напълно достатъчни. Ще спя на дивана, не съм претенциозна.
Евелина понечи да възрази, но свекървата вече беше в кухнята и пускаше чайника.
Вечерта съпругът ѝ се прибра и искрено се зарадва.
— Мамо, ще останеш ли дълго?
— Само седмица, синко. Омръзна ми селото, малко градски въздух ще ми дойде добре.
Той кимна доволно и седна на масата. Свекървата сервира вечерята. Евелина ядеше мълчаливо, без да вдига очи. След това изми съдовете и се прибра в спалнята. От хола долитаха гласове и смях.
Седмицата се проточи в две. Свекървата постепенно се настани: зае половината гардероб в коридора, подреди свои буркани и кутии по кухненските рафтове. Евелина се връщаше от работа и заварваше чуждото присъствие навсякъде — на масата, до печката, в собствения ѝ дом.
Една вечер тя отново поде разговора.
— Кога майка ти ще си тръгне?
— Не знам. Защо питаш?
— Защото не искам да живеем трима души тук.
— Тя ми е майка.
— Знам. Но апартаментът е мой.
— Пак ли започваш с това? — той остави телефона си раздразнено. — Омръзна ми да слушам за „твоя“ апартамент.
— А на мен ми омръзна майка ти да се държи като домакиня тук.
— Тя не прави нищо лошо. Готви, чисти. Трябва да ѝ благодариш.
— Да благодаря, че ме изтласкват от собствения ми дом?
Той се изправи рязко.
— Никой не те изтласква. Просто си егоист. Не можеш да понесеш дори близките ми.
— Те са твои близки, не мои!
Вратата хлопна. Евелина остана сама в стаята. Седна на ръба на леглото, впила пръсти в дланите си. Вътре в нея кипеше гняв, но сълзи нямаше — само наранено достойнство.
На сутринта свекървата обяви новината си:
— Ще остана до Нова година. На село е скучно, а тук е по-весело. Ще празнуваме заедно.
Евелина не отвърна. Излезе по-рано за работа и се прибра късно. През целия ден мислеше само за едно — какво да предприеме.
Когато съпругът ѝ заспа, тя извади документите за жилището: удостоверението за наследство и вписването в имотния регистър. Всичко бе на нейно име. Апартаментът принадлежеше единствено на нея. Съпругът ѝ нямаше дял. А свекървата — още по-малко.
Прибра папката обратно. Решението се беше оформило ясно. С приказки нищо нямаше да се промени. Време беше за действие.
На следващата сутрин свекървата съобщи:
— Налага се за два дни да се върна на село. Съседката ме помоли да ѝ помогна с едни документи. Няма да мъкна целия багаж, ще го оставя тук.
Евелина кимна, без да откъсва поглед от закуската си. Малко по-късно жената излезе, оставяйки след себе си две чанти, торба с пантофи и кашон с буркани.
Евелина изчака около час. После методично събра всички вещи в големи чували и ги отнесе в мазето. Подреди ги до задната стена и заключи вратата.
Следобед отиде до центъра за административни услуги. Носеше личната си карта и документите за собственост. Изчака реда си и спокойно обясни:
— Желая да сменя бравата на жилището си. Съществува риск ключове да са попаднали в чужди ръце.
Служителката прие заявлението и ѝ подаде формулярите за подпис. Евелина се разписа и получи входящ номер.
— Кога ще бъде извършена смяната? — попита тя.
— Утре следобед ще получите новите ключове. Майсторът ще дойде сутринта — отвърна жената зад гишето.
