На следващата сутрин ѝ се обадиха, за да потвърдят часа на посещението. Малко след десет звънецът издрънча и на прага застана млад техник с куфарче инструменти. Почти не говореше – само поздрави кратко и се захвана за работа. Движенията му бяха уверени и премерени, без излишни въпроси и коментари. След около час и половина старата брава вече беше свалена, а на нейно място блестяха нови механизми. Момчето ѝ подаде два комплекта ключове, посочи мястото за подпис върху протокола и си тръгна.
Евелина затвори вратата след него и бавно завъртя ключа. Щракването прозвуча различно – по-плътно, по-сигурно, сякаш самата врата заявяваше, че вече пази дома си. Старите ключове останаха на рафтчето в антрето. Парчета метал без стойност.
Вечерта съпругът ѝ се прибра както обикновено. Изкачи стълбите до третия етаж, извади ключа си и го пъхна в ключалката. Опита да го завърти – без резултат. Намръщи се, повтори опита. Отново нищо.
Натисна звънеца. Евелина отвори.
— Защо не става? — попита той, държейки стария ключ в ръка.
— Защото смених бравите.
Той застина на прага.
— Как така си ги сменила?
— Повиках майстор. Постави нови. Ето — това е твоят комплект.
Тя му подаде единия сноп. Мъжът го пое и известно време го разглежда мълчаливо.
— И за какво беше нужно?
— От предпазливост. Нямам представа къде са попаднали старите ключове.
— Къде биха могли да попаднат? Освен при нас?
Евелина не отговори. Той влезе вътре, хвърли якето си на стола.
— Заради майка ми ли го направи?
— Да.
— Сериозно ли? — обърна се рязко той. — Смени бравите, за да не може тя да влиза?
— Точно така.
— Но тя няма ключ! Винаги е звъняла!
— Сега със сигурност няма.
Чантата му тупна на пода.
— Осъзнаваш ли какво вършиш? Това е майка ми!
— Знам. А това е моят апартамент.
— Пак ли започваш с това? — гласът му се повиши. — Колко пъти ще го повтаряш?
Евелина извади папката с документи от чантата си и я постави на масата.
— Ето. Удостоверение за наследство. Актуално вписване от имотния регистър. Жилището е изцяло на мое име. Нямаш дял. Живееш тук, защото аз съм го позволила.
Той грабна листовете, прелисти ги набързо. Лицето му пребледня.
— Значи смяташ, че имаш право да държиш майка ми навън?
— Имам това право. И го използвах.
— Това е безумие!
— Не. Това е закон.
Документите тупнаха обратно върху масата.
— За теб законът ли е по-важен от семейството?
— За мен спокойствието е по-важно. Твоята майка превърна живота ми в непрекъснато напрежение. Повече няма да търпя.
— Тя не е направила нищо лошо!
— Настани се тук без да ме попита. Държи се така, сякаш апартаментът е неин. Повтаря, че ти си „ударил джакпота“, защото си се оженил за жена с жилище. Това нормално ли ти изглежда?
Той се обърна към прозореца и замълча.
— Просто искаше да е близо до сина си — измърмори след малко.
— За моя сметка. В моя дом. Без съгласието ми.
— Можеше да го изтърпиш.
— Можех. Но не желая.
— И какво да ѝ кажа сега? Че жена ми е сменила ключалките и няма да я пусне вътре?
— Кажи ѝ истината. Или нищо не казвай. Решението е твое.
Разговорът приключи рязко. Той се прибра в спалнята и затвори вратата със сила. Евелина остана в кухнята, сложи вода за чай и седна до прозореца. Навън снегът продължаваше да вали, без да спира.
Два дни по-късно телефонът ѝ звънна. На дисплея светеше името на свекърва ѝ. Евелина не отговори. Съпругът ѝ вдигна.
— Сине, след час съм там. Отвори ми, ръцете ми са заети.
— Мамо, почакай… има една ситуация…
— Каква ситуация? Вече съм в автобуса!
Той се поколеба, погледна към Евелина. Тя само сви рамене.
— По-добре днес не идвай.
— Защо? Казах ти, че се връщам.
— Евелина смени бравата.
Отсреща настъпи тишина.
— Какво означава „смени бравата“?
— Нови ключалки са. Твоите ключове няма да стават.
— А вещите ми?
— В мазето.
Кратка пауза, после гласът ѝ се изостри:
— Кажи на тази неблагодарница, че ще дойда въпреки всичко! Ще си взема багажа и ще поговоря с нея както трябва!
Той отново погледна към Евелина. Тя поклати глава.
— Мамо, недей.
— Никакво „недей“! Вече пътувам!
— Ела, щом искаш. Но тя няма да ти отвори.
— Ще видим! Ще извикам полиция!
— Апартаментът е неин, по документи. Нищо няма да направят.
От другата страна се чу ругатня и връзката прекъсна. Мъжът остави телефона на масата.
— Доволна ли си? — попита тихо.
— Не. Но и няма да споря повече.
След около час звънецът изписка продължително и настойчиво. Евелина отиде до вратата и надникна през шпионката. Свекърва ѝ стоеше отвън с два огромни куфара.
— Отвори! — крещеше тя. — Знам, че си вътре!
Евелина не реагира.
— Чуваш ли ме? Отвори веднага!
Отново натискане на звънеца, после удари с длан по вратата.
— Побъркала ли си се? Това е домът на сина ми! Пусни ме!
Евелина остана в антрето, неподвижна, и слушаше как шумът от другата страна става все по-настойчив, а напрежението в апартамента се сгъстяваше с всяка изминала секунда.
