Шумът зад вратата продължи още миг, когато съпругът ѝ излезе от стаята и се спря до нея.
— Няма ли да ѝ отвориш? Поне поговори с нея… — прошепна той.
— Не — отвърна Евелина спокойно.
— Евелина…
— Казах не. Ако държиш — ти отвори.
Той остана на място, без да посегне към ключа. Отвън тропането не стихваше.
— Ще извикам полиция! Ще ви научат как се държи човек с хората! — разнесе се гласът на свекървата.
Евелина извади телефона си и без колебание набра 112.
— Добър ден. Искам да подам сигнал за нарушаване на обществения ред. На адрес… Жена блъска по входната врата, отправя заплахи и отказва да си тръгне.
Дежурният уточни подробностите и я увери, че ще бъде изпратен патрул. Тя прекъсна разговора.
От другата страна настъпи тишина — очевидно беше чула. След секунди тонът се промени, стана по-тих, почти умоляващ:
— Сине, излез. Нека поговорим. Аз съм ти майка.
Мъжът погледна към Евелина. Тя леко кимна. Той отключи.
Свекървата нахлу в антрето, без да чака покана, и огледа снаха си от глава до пети.
— За каква се мислиш ти? Как смееш да не ме пуснеш?
— Това е моят дом. Аз решавам кого да приема.
— Твоят? — изсумтя тя. — Синът ми живее тук! Значи и аз имам право!
— Нямате никакво право.
— Чуваш ли я? — обърна се тя към сина си. — Кажи ѝ!
Той мълчеше.
— Кажи ѝ! — повтори тя и сграбчи ръката му.
— Мамо, жилището е на нейно име. По документи. Аз нямам дял.
— Как така нямаш? Женени сте!
— Наследството не се дели. Дори и в брак.
Свекървата отстъпи крачка назад, сякаш я бяха ударили.
— Значи заставаш на нейна страна?
— Просто казвам какво е по закон.
— Закон! — махна тя пренебрежително. — А съвестта къде остана?
— Съвестта ми подсказва, че не съм длъжна да живея трима души в двустаен апартамент — намеси се Евелина.
— Трима? Аз нямам намерение да се нанасям завинаги!
— С тези куфари явно планирате по-дълъг престой.
Погледът на жената се стрелна към багажа.
— Мислех… до Нова година. Само на гости.
— До Нова година, после до пролетта, после до лятото. Знам как става.
— Неблагодарница! — ръцете ѝ се свиха в юмруци. — Синът ми ти осигури този апартамент!
— Напротив. Благодарение на мен той има къде да живее.
— Как смееш!
— Защото това е истината.
Тя отново се обърна към сина си:
— Ще търпиш ли да ме унижава така?
Той въздъхна тежко.
— Мамо, по-добре си тръгни. Моля те.
— Гониш ли ме?
— Казвам, че няма да се получи, ако живеем всички тук.
— Значи жена ти ти е по-важна от майка ти?
Той не отговори. Свекървата го гледа дълго, после грабна куфарите.
— Добре. Ще го запомня. Когато ви потрябва помощ — не ме търсете! Няма повече да прекрача този праг!
— Нещата ви са в мазето. Вземете ги — каза Евелина спокойно.
Жената влезе в килера, изтегли чувалите. Синът ѝ ѝ помогна да ги изнесе до вратата. Тя се облече мълчаливо, без дори да погледне снаха си.
— Сине, при мен винаги си добре дошъл. Знаеш адреса.
— Знам, мамо.
Вратата се затвори. Евелина завъртя ключа и постави веригата.
Мъжът ѝ остана в коридора, вперил поглед в пода.
— Доволна ли си? — попита тихо.
— Не. Но друг изход нямаше.
— Можеше да се разберете…
— Опитахме. Тя не желае да слуша.
Той се оттегли в стаята. Евелина се върна в кухнята, сложи вода за чай и седна до прозореца. Снегът беше спрял. Небето се беше изяснило и звездите проблясваха.
Телефонът звънна. Свекървата. Тя отказа. Отново. И пак. Накрая блокира номера.
По-късно съпругът ѝ влезе.
— Мама ми се обади. Плачеше.
— Съжалявам.
— Наистина ли?
— Да. Но това не променя нищо.
— Може би трябваше по друг начин…
— Как? Да умолявам? Обяснявах. Тя не искаше да чуе.
Той наля вода, отпи.
— А сега?
— Продължаваме напред. Двамата.
— Ако се разболее? Ако има нужда?
— Ще ѝ помагаме. Но не и тук.
Той кимна и се върна в стаята.
Евелина остана до късно в кухнята. Премисляше всичко. Съжаляваше ли? Не. Постъпи ли правилно? Да.
Жилището отново ѝ принадлежеше — без чужди куфари в антрето, без чужди наставления в кухнята, без претенции към живота ѝ.
Седмица по-късно свекървата се обади на сина си. Казала, че гневът ѝ е минал и е готова да прости. Попитала дали може да идва по празниците.
Той разказа на Евелина.
— На гости — добре. За няколко часа. Но без преспиване — отговори тя кратко.
Жената не дойде.
Нова година те посрещнаха сами. Подредиха масата, включиха телевизора, поздравиха се. Той беше замислен, но не враждебен. Приел беше случилото се.
А Евелина най-сетне почувства, че домът е истински неин. Че никой няма да ѝ натяква колко „късмет“ е имал съпругът ѝ. Че никой няма да мести цветята ѝ или да ѝ казва какво да готви.
В апартамента на дядо ѝ отново се настаниха тишината и спокойствието — така, както е трябвало да бъде от самото начало.
