— Длъжна си да ни отвориш, Теодора! Ние сме ти семейство! — изрева още от прага Александър Борисов, така че стъклата на вратата иззвънтяха.
Теодора Христова стоеше в кухнята с черпак в ръка и за миг дори не схвана какво точно чува. Тенджерата на котлона къкреше равномерно, а от детската се носеше тихото припяване на Йоана Странджанскиа, която прибираше играчките си след уроците. Домът беше спокоен, подреден, обичаен. И изведнъж — този взрив.
— Какво означава „длъжна“? — попита тя и усети как студена буца се свива в стомаха ѝ.
— Майка каза, че нямат къде да отидат, — отсече Александър, събу обувките си насред антрето, без дори да ги премести на постелката. — Освободили са жилището и ще се нанесат тук.
— Тук? — повтори тя бавно. — В моя апартамент?
— В нашия, — поправи я той, избягвайки погледа ѝ. — След брака всичко е общо.
Гърлото ѝ пресъхна. С всяка негова дума нещо в нея се пропукваше — сякаш стар шкаф се разцепва под тежестта на препълнени куфари.
— Александър, — изрече тихо тя, почти шепнешком. — Това няма да стане. Никой няма да се мести тук.
— Така ли го реши? — изсумтя той. — Аз пък реших обратното. Мартин Радославов с Милена Любомирова и децата, и майка ми — всички идват. Толкова ли ти е тясно?
Тя го изгледа така, сякаш пред нея стоеше непознат. Само преди дни ѝ носеше цветя без повод и я наричаше „най-умната“. А сега, намръщен като обиден ученик, настояваше да приюти цяла рода.
— Тясно ли? — повтори тя. — Да, тясно ми е. Задушно ми е от мисълта за постоянен шум. Страх ме е за спокойствието на дъщеря ни. И за мен самата.
Той махна пренебрежително с ръка.
— Преувеличаваш. В теснотията хората се сближават. Майка ще ти помага, Милена няма да тежи, децата ще внесат живот.
Теодора горчиво се усмихна. „Живот“ — това ли означава опашка от осем души пред банята? Кухня, задръстена с тенджери и крясъци? Свекърва, която ще учи Йоана как „се живее правилно“?
— И двамата с брат ти работите, — опря длани в масата тя. — Ако искате да съдействате, наемете им квартира.
— С какви средства? — сопна се той. — Да не мислиш, че печеля милиони?
— Тогава Мартин да поеме отговорност за семейството си. Аз не съм длъжна да решавам чужди проблеми.
— Егоистка си, — изстреля Александър. — Една жена трябва да проявява разбиране към близките на съпруга си.
— Една жена трябва да пази достойнството си, — отвърна тя хладно. — А не да превръща дома си в проходен двор.
Настъпи тягостна пауза. Чуваше се единствено равномерното тиктакане на часовника. После той избухна:
— Просто не искаш да живееш с майка ми! Тя ти пречи, нали?
— А на теб не ти ли тежи, че тя се намесва във всичко? — спокойно попита Теодора. — Че решава вместо нас къде ще живеем и кой командва в този апартамент?
— Майка винаги знае кое е правилно, — заяви инатливо той, като тийнейджър, който повтаря заучена реплика.
Тя разбра, че разговорът е безсмислен. Някой вече беше насадил тези убеждения в главата му — и то дълбоко.
Вечерта напрежението се повтори. Александър се прибра късно, раздразнен, пропит с миризма на цигари, въпреки че твърдеше, че е спрял преди две години. Просна се на дивана, пусна новините и без да я погледне, заяви:
— В събота пристигат.
— Как така „пристигат“? — гласът ѝ трепна от гняв.
— Чу ме. Майка вече е събрала багажа. Мартин и Милена — също.
Теодора седна до него и впери очи в профила му.
— Значи решаваш вместо мен? Без дори да ме попиташ?
— Само за известно време, — измърмори той. — Докато си намерят нещо.
— „Известно време“? — повтори тя. — Спомняш ли си поне един случай, когато нещо при вашите е било временно?
Отговор не последва. Той просто увеличи звука на телевизора.
На следващата сутрин, малко след седем, Теодора стоеше до прозореца с чаша кафе. Дворът беше сив и влажен, почти всички листа бяха окапали. Гумите на колите ги разместваха с тихо шумолене, а във въздуха се смесваха мирис на влага и бензин. Ноември — месецът, в който дори мислите натежават.
Йоана още спеше, сгушена в плюшеното си мече. Теодора я гледаше и в съзнанието ѝ се въртеше само една тревожна мисъл: в какво се забърках и как ще защитя дома си от бурята, която вече чука на вратата.
