Сърцето ѝ обаче продължаваше да тежи, въпреки че разумът ѝ нашепваше, че може би така е по-добре.
На следващата сутрин Теодора Христова повика ключар и подмени бравите. Когато майсторът си тръгна, тя затвори вратата след него и за пръв път от много време насам усети дома си притихнал — не просто тих, а защитен. Истинска, плътна тишина.
Около девет и половина телефонът ѝ иззвъня. Тъкмо подсушаваше мивката — стар навик, останал от години: нищо да не капе, да не остават следи. На дисплея светеше името на Александър Борисов.
Дълго гледа екрана, преди да приеме.
— Какво искаш? — гласът ѝ прозвуча хладно и кратко.
— Тео… защо говориш така, сякаш съм ти чужд? — опита се да звучи спокойно той, но напрежението личеше. — Искам само да поговорим.
— Слушам те.
— Не по телефона. Ще мина довечера. Сам. Без никого.
Тя замълча за миг.
— Ела. Но да знаеш — няма да ме убеждаваш в нищо.
— Не съм тръгнал да те убеждавам — нервно се изсмя той. — Просто разговор.
Появи се малко преди осем. С пътна чанта, небръснат, с подпухнали очи — вероятно бе нощувал при майка си, Радка Каменара. Влезе, съблече якето и остана неловко в антрето, сякаш не знаеше къде да застане.
— Ще пиеш ли чай? — попита Теодора равно.
— Да — кимна той.
Настаниха се в кухнята. Между тях — тишина, нарушавана единствено от съскането на чайника и равномерното дишане на Йоана Странджанскиа зад стената. Детето вече спеше.
— Избухнах — поде най-сетне Александър. — Не трябваше така рязко.
— Така е — отвърна тя спокойно. — Но ти не просто изрече нещо. Започна да действаш.
Той въздъхна тежко и прокара ръка през челото си.
— Майка ми ме притиска. Разбери ме. Мартин Радославов и Милена Любомирова наистина нямат място. С двете деца са…
— Не съм против да им се помогне — прекъсна го Теодора. — Но помощ не означава да настаним всички тук.
— Щеше да е временно.
— При майка ти „временно“ винаги става постоянно. И ти го знаеш.
Той сведе поглед. След няколко секунди извади цигара, поколеба се и я прибра обратно.
— Мислех, че ще ме разбереш. Имаш сърце.
— Именно защото имам, няма да позволя някой да го тъпче.
Той изруга тихо и се изправи.
— Добре. Ще потърся нещо евтино за тях. Може би чрез познати.
Теодора го изгледа учудено — за пръв път от дни звучеше разумно.
— Така е правилно — каза тя. — Иначе всичко ще се разпадне.
Той кимна, приближи се до прозореца и се загледа навън.
— А ако остана тук? Сам. Без тях.
— Не знам, Александър. Това, което направи, не е просто грешка. Това е предателство.
Очите му проблеснаха.
— Не съм ти изневерявал!
— Предателството не винаги е изневяра — отвърна тихо тя. — Понякога е достатъчно да не застанеш до човека, когато трябва.
Думите ѝ увиснаха във въздуха. След пауза той попита:
— Изгони ли ме завинаги?
Тя не отговори. Само си наля чай, без да вдига поглед.
Два дни по-късно той си тръгна сам. Без сцени и без финални реплики. Събра дрехите си и напусна — дали при майка си, дали при приятел, Теодора не попита.
Йоана преживяваше раздялата по своему.
— Мамо, тати вече не ни ли обича? — прошепна една вечер преди сън.
— Обича ни — отвърна тя и погали косата ѝ. — Просто понякога възрастните правят глупави избори.
— Ще се върне ли?
— Ако се промени… може би — каза Теодора, без самата тя да вярва напълно.
Мина една седмица. После още една. Нито обаждане, нито съобщение. И както често става, спокойствието се разпадна внезапно.
Обади се съседката на Радка Каменара — жената от съседния двор.
— Тео, не искам да се бъркам, но видях Александър и Мартин във вилата ти. Изнасяха мебели — онези, които остави там през лятото.
— Моите мебели? — гласът ѝ изстина. — От вилата, която е на мое име?
— Да. Казаха, че си им разрешила.
Теодора бавно се свлече на пода. В ушите ѝ зазвъня. Спомни си как след сватбата двамата с Александър бяха занесли стария диван, креслата и пералнята там. Но земята и къщата бяха нейни — подарък от родителите ѝ отпреди брака.
След по-малко от час вече караше по мокрия път, стискайки волана, отправила се право към вилата.
