— Ти наистина ли донесе това вкъщи? — Милена остави плика върху табуретката така, сякаш вътре нямаше продукти, а нечия безочлива наглост, опакована в целофан. — Димитър, кажи ми, че това не е онова сирене за четирийсет лева.
— Не започвай още от вратата — отвърна Димитър, събу обувките си, изтупа якето и влезе в кухнята. — Майка ми и баща ми утре идват. Нали ти казах.
— Каза, че ще вземеш „нещо за чая“. Явно двамата ползваме различни речници. В моя „нещо за чая“ значи бисквити и лимон. В твоя — сьомга, хамон и сирене, което струва колкото половината ми зимно яке.
— Милена, не се излагай. Хамонът беше на промоция.
— Аз ли се излагам? — Тя извади касовата бележка и я приглади с длан върху масата. — Петстотин и петдесет лева. Естествено, на промоция. Да благодарим на магазина, че ни е спасил от прекомерен лукс.
— На мама ѝ се вдига кръвното. Не бива да се притеснява. Ще дойдат, ще видят празния хладилник и ще започнат с въпросите. Това ли ми трябва?
— А на мен трябва ли ми девет дни до аванса да карам на елда? Картофите свършиха, Димитър. Олиото е на дъното на бутилката. Кюфтета не съм виждала от деня, в който съседката отдолу чакаше асансьора с плик от месарницата.
— Е, няма да умрем.
— Лесно ти е да казваш „няма да умрем“, защото в служебния стол лапаш супа, основно и компот. А аз по цял ден стоя права в салона, усмихвам се на чужди жени, които пробват рокля за сто и шейсет лева и ме питат дали ги прави дебели. И знаеш ли какво ядох днес? Хляб с майонеза. Даже не сандвич. Просто хляб. С майонеза. Защото саламът свърши още онзи ден.
— Милена, стига си правила театър.
— Това не е театър. Театърът започва утре, когато настаниш родителите си на масата и се престориш на успял господар на живота. „Мамо, опитай пъстървата. Тате, вземи си от мезетата. Ние сме добре, живеем си нормално.“ А после ще ми кажеш: „Ще потърпим до заплата.“ Този сериал вече го знам наизуст, само че с всеки сезон епизодите стават все по-бедни.
Димитър отвори хладилника, надникна вътре и почти веднага го затвори.
— Нарочно преувеличаваш.
— Не. Нарочно броя парите. Виж. — Милена изсипа от портмонето си дребни монети и три смачкани банкноти. — Трийсет и осем лева. За двама ни. За девет дни. Сметките не са платени, интернетът ще го спрат вдругиден, ботушите ми се цепнаха по шева. Но пък утре майка ти ще разбере, че можем да купуваме манго.
— Мама не трябва да вижда, че сме притиснати.
— Защо?
— Защото не трябва.
— Великолепно обяснение. Направо юридически издържано.
— Защото цял живот ми е повтаряла, че мъжът е длъжен да държи дома. Разбираш ли? Не да хленчи, не да се оплаква, а да го държи.
— Дом не се държи със сьомга. Държи се с акъл.
— Ти сега нарочно ли искаш да ме унижиш?
— А ти какво правиш с мен вече две години? Само че в по-скъпа опаковка.
Димитър се обърна рязко към нея.
— Аз те унижавам? Работя, нося пари вкъщи, плащам квартирата, ремонтирам колата. Мислиш ли, че на мен ми е приятно да смятам всяка стотинка? Да не би да не виждам цените? Просто искам родителите ми да дойдат и да седнем като хората.
— Като хората е борш, пиле, салата и сладкиш. Като хората е след гостите да останат пари за живот. А при теб „като хората“ значи масата да се огъва, жена ти едва да се държи на крака пред печката, а после до края на месеца да подушваме празни кутии.
— Жал ти е за моите родители, така ли?
— Жал ми е за твоята показност.
— Не смей да говориш така.
— А ти не смей да се правиш, че всичко това е от любов към родителите ти. Любов е да се обадиш на майка си и да я попиташ как са ѝ изследванията. Да заведеш баща си на лекар. Да им помогнеш с вилата. Не да изсипеш скариди на масата и да седиш срещу тях като паметник на собствената си успешност.
— Просто твоята майка е друга. Свикнала е с беднотията. За нея и чай с гевречета е празник.
Милена млъкна. Старият хладилник в кухнята изсъска, сякаш и на него му стана неудобно.
— Повтори — каза тя съвсем тихо.
— Не това имах предвид.
— Не, точно това имаше. Майка ми, разбира се, не купуваше сирене за четирийсет лева. Тя сама ме изправяше на крака, а след смяната в пощата миеше и входове. И знаеш ли, у нас червена риба никога не е имало. Но никой не караше другия да гладува, за да изглеждаме добре отстрани.
— Милена…
— Не ме докосвай.
— Утре идват нашите. Не искам скандал.
— А аз не искам утре да режа на кубчета твоя празничен срам.
— Ще сготвиш. Не се дръж като дете.
— Аз ще сготвя?
— Да. Нали се разбрахме, че щом родителите ми идват, ти поемаш кухнята.
— Не сме се разбирали. Ти реши, а аз мълчах, защото бях глупачка.
— Айде сега, не започвай пак.
— Напротив, време е. Вчера каза: „Мама обича патица, направи я както трябва.“ Не ме помоли. Не попита дали имам сили. Просто ми постави задача.
— Нали си почивен ден.
— Почивен ми е, защото шест дни работих права. Почивният ден не е безплатна смяна в ресторант на името на майка ти.
— Извърташ всичко.
— А ти всичко лакираш, за да блести.
Той понечи да ѝ отговори, но телефонът в джоба му звънна. На екрана светеше: „Мама“.
— Да, мамо. Да, купих. Не, всичко е наред. Милена утре ще приготви всичко. Разбира се, взех патица. Да, и торта. Какво? Не, не се тревожи, не сме закъсали. Мамо, пак ли започваш? Казвам ти, добре сме. Да, целувам те.
Милена го наблюдаваше толкова втренчено, че Димитър не остави телефона на масата веднага.
— „Милена ще приготви всичко“ — повтори тя. — Чудесно. А Милена някой попита ли я?
— Разбираш, че не можех да ѝ кажа, че ти не искаш.
— А защо не можеше да кажеш истината? „Мамо, в момента не можем да правим пиршество. Ще дойдете, ще хапнем нормално, домашно.“ Какво ще стане? Небето ли ще падне? Президентът ли ще направи извънредно обръщение?
— Не познаваш майка ми.
— Напротив, точно нея познавам. Ще влезе, ще седне, ще огледа масата, ще намери косъм върху покривката, ще каже, че краставиците са нарязани твърде дебело, ще попита защо не оправям пердетата и накрая ще въздъхне: „Димитърчо, ти, разбира се, си ми златен.“ А ти цяла вечер ще светиш като коледна гирлянда, купена на кредит.
— Стига, Милена. Писна ми.
— И на мен.
— Кое и на теб?
— Писна ми да бъда декор в твоето представление.
Той излезе от кухнята и се прибра в стаята. Не тръшна вратата, но я затвори толкова внимателно, че това прозвуча по-страшно от трясък.
Милена остана сама до масата. Върху нея лежаха пликовете: риба, сирене, зелени подправки, ягоди, охладена патица, кутия с торта. Всичко беше красиво, скъпо и някак чуждо. В мивката стоеше чаша с пукната дръжка, до прозореца съхнеха два чифта чорапи, а радиаторът пукаше като стар брояч на нечие изчерпано търпение.
Тя взе касовата бележка, прегъна я на две, после още веднъж. Вътре в нея беше празно и спокойно. Не беше гняв. Не беше обида. Просто някъде щракна ключалка.
На сутринта Димитър стана рано — бодър, делови, сякаш предстоеше не семейна вечеря, а важна проверка.
— Милена, аз тръгвам за работа. Слушай ме внимателно. Патицата я мариновай веднага. Рибата нарежи преди да дойдат. Сиренето го извади от хладилника час по-рано, да му се отвори вкусът. Салатите не ги прави прекалено тежки, мама сега е на диета, но в руската салата сложи нормална майонеза, не от твоята лека. Тортата не я пипай, има надпис. Аз ще се прибера към шест. Нашите ще са тук към седем.
— Аха.
— Чу ли ме?
— Чух.
— И моля те, без физиономии. Един вечер можеш да се държиш нормално, нали?
— Мога.
— Ето, така. Милена, ти си умна жена. Знам, че си уморена, но това са ми родителите. Не са чужди хора.
— Разбира се.
— След като си тръгнат, ще ти купя нещо. Ботуши например.
— С какви пари?
— Ще го измислим.
— Вие все някак го измисляте. Обикновено за моя сметка.
— Пак ли започваш?
— Не. Приключвам.
— Какво приключваш?
— Разговора.
Той се намръщи, ала бързаше.
