Целуна я по бузата набързо, сякаш отбелязваше изпълнена задача в списък, и излезе.
Милена преброи до десет. После до сто. След това сложи чайника, изпи чая си без захар и свали от антрето сив куфар с откъснат етикет.
— Е, Милена Красимирова — каза си тихо, — заведението днес не работи. Санитарен ден.
Прибра вътре дънки, бельо, две блузи, работната си униформа, документите, зарядното, несесера с козметика и старата верижка на майка си. В началото пръстите ѝ трепереха. После изведнъж се успокоиха. От банята взе четката за зъби. От фризера извади пакет пелмени, купен преди седмица с нейни пари, и сама се усмихна криво.
— Страхотна зестра. Пелмени и нервен тик.
Не изключи телефона. Само му спря звука.
Зорница вдигна след второто позвъняване.
— Миле, какво става толкова рано? Аз още водя битка с детето. Отказва да признае кашата като хранителна категория.
— Зори, мога ли да дойда при теб?
— Можеш. Какво е станало?
— Тръгнах си от Димитър.
— В смисъл скарахте се?
— В смисъл куфарът е в коридора. И пелмените също.
— Идвай веднага. Знаеш адреса. Само да предупредя — у нас е погром.
— В момента погромът ми звучи като роден дом.
В маршрутния автобус миришеше на мокри якета, евтино кафе в картонена чашка и чужда умора. Милена седна до прозореца, притисна куфара с колене и зачака паниката да я удари. Но паника не дойде. Точно обратното — градът зад стъклото за първи път отдавна не приличаше на клетка. Павилиони, аптеки, табели „ремонт на обувки“, ученици с раници, жена с пазарска чанта, която спореше с шофьора за спирката. Всичко беше обикновено. И именно тази обикновеност я държеше.
Зорница отвори в разтегната тениска и с лъжица в ръка.
— Влизай. Кашата е на пода, детето е под масата, мъжът ми е в командировка. Перфектни условия за начало на нов живот.
— Благодаря ти.
— Само казвам предварително: диванът е крив, но е честен. Чай?
— Да.
— И разказвай. Само без „може би аз съм виновна“. За това удрям с лъжицата.
Милена седна в кухнята. На перваза бяха наредени буркани с крупи, а на хладилника с магнит беше закрепен списък: „мляко, памперси, да не забравя да живея“.
— Пак е купил храна за около петстотин и четиридесет лева.
— За сватба ли?
— За идването на родителите си.
— Те какви са, правителствена комисия?
— Майка му обожава патица, баща му държи на хубавите мезета, а Димитър обича всички да вярват, че е успял човек.
— А вие?
— А ние после ядем това, което не струва пари. Най-вече гордост. Само че тя трудно се смила.
Зорница мълчаливо наля чай.
— Той поне осъзнава ли какво прави?
— Според него съм дребнава. Все едно ми се свидят парите за родителите му. А не ми се свидят. Вече ми е жал за мен самата. Имам чувството, че не живея със съпруг, а с момче, което още носи бележника си вкъщи и вика: „Мамо, виж, добър съм.“
— Казвала ли си му го така?
— Две години. С всякакви думи. Спокойно, на висок глас, с таблици за разходите, с празен хладилник, със сълзи. Той слуша, кима и после купува ананас.
— Знаеш ли, Миле, ананасът вече е диагноза.
— Вчера каза, че майка ми била свикнала с бедността.
— Ах, този… — Зорница прехапа устни, защото изпод масата изпълзя детето. — Слънце, иди в стаята. Мама след малко ще използва думи за възрастни.
— Не искам да ме търси.
— Ще те търси. Особено когато разбере, че патицата няма сама да се изпече.
Телефонът започна да вибрира към обяд. После пак. После почти без прекъсване. Димитър пишеше кратко, както пише човек, който първо се ядосва, а после постепенно схваща, че хладилникът не отговаря.
„Къде си?“
„Защо няма никого вкъщи?“
„Милена, какви са тези номера?“
„Нашите идват след два часа.“
„Сериозно ли остави продуктите така?“
„Вдигни телефона.“
„Милена, не се шегувам.“
„Мама вече тръгна.“
Зорница погледна екрана.
— Ще му отговориш ли?
— Не.
— Правилно. Нека се запознае с патицата отблизо.
Към шест вечерта обажданията зачестиха още повече. Милена седеше на дивана, а Зорница люлееше детето в съседната стая. В телефона вече имаше четиридесет и две пропуснати повиквания. На четиридесет и третото тя вдигна.
— Най-после! — гласът на Димитър беше пресипнал. — Къде си?
— У приятелка.
— У коя приятелка? Разбираш ли какво става тук? Майка ми и баща ми почти висяха на стълбището, теб те няма, апартаментът не е подготвен, продуктите стоят в торби, патицата в хладилника е като камък, тортата се разтече, защото я оставих на масата, а тя, оказва се, трябвало да стои на студено!
— Неприятно.
— Неприятно? Ти подиграваш ли ми се? Мама пита къде си. Казах, че не се чувстваш добре. Тя каза: „Тогава да я видим.“ Аз не знам какво да ѝ кажа!
— Кажи истината.
— Каква истина?
— Че жена ти си е тръгнала.
В слушалката настъпи тишина.
— Миле, ти сега си афектирана.
— Не. За първи път от много време не съм афектирана.
— Върни се. Ще говорим след празника.
— При теб всичко е след празника, след гостуването, след заплатата, след напрежението на майка ти, след настроението на баща ти. А аз все съм „след“. Омръзна ми.
— Нямаш право да постъпваш така.
— Имам. Вече го направих.
— Заради какво? Заради продуктите? Заради някаква касова бележка?
— Заради себе си. За да не се будя с мисълта, че пак трябва да играя домакиня на заможен дом в нает двустаен апартамент с хлебарки зад печката.
— Преувеличаваш.
— Димитре, зад печката наистина има хлебарки. Просто ти не поглеждаш там. Както не поглеждаш и в бюджета.
— Чуй ме, мама ще се разстрои.
— А аз две години не се разстройвах, така ли? Веселях се, докато пера един чорапогащник и го суша на радиатора, защото за нов нямаше пари? Смеех се, когато смятах дали да взема мляко или хляб? Танцувах от радост, когато ти купи на баща си коняк за сто лева, а на мен каза да потърпя със зъба до аванса?
— Не знаех, че те боли зъб.
— Защото не попита.
— Можеше да ми кажеш!
— Казах ти. А ти ми отговори: „Сега не е моментът, мама идва.“
Той издиша шумно.
— Добре. Виновен съм. Това ли искаш да чуеш? Върни се и ще оправя всичко.
— Аз не съм вещ, която се връща на мястото ѝ.
— Милена, не ме притискай с думи. Наистина съм в паника.
— Тогава поживей малко в нея. Аз отдавна живея там, само че без сьомга.
— Мама иска да говори с теб.
— Аз не искам да говоря с нея.
— Тя е до мен.
— Нека се отдръпне.
— Милена! — чу се друг глас, остър и познат. — Йорданка Маришкиа е. Какъв цирк сте устроили?
— Добър вечер, Йорданка Маришкиа.
— Никак не е добър. Къде сте?
— На безопасно място.
— Какво означава „на безопасно“? Димитър посягал ли ви е?
— Не. Просто харчеше парите така, сякаш удряше портфейла с чук.
— Не остроумничете. Вие сте съпруга. Родителите на мъжа ви са дошли. Така не се прави.
— А как се прави? Жената мълчаливо готви, а после мълчаливо дояжда макарони? Този курс не е за мен.
— Когато в едно семейство има трудности, те се решават у дома, а не с тичане по приятелки.
— Решавах ги у дома. Много пъти. Вашият син чува само думата „мама“.
— Как си позволявате?
— Позволявам си да не бъда прислужница. Изненадващо, нали?
— Димитре, вземи телефона — каза Йорданка Маришкиа вече встрани от слушалката. — Не разбирам какъв е този тон.
Димитър отново се включи.
— Доволна ли си? Сега тя мисли, че ме мразиш.
— Не, Димитре. Не те мразя. Просто вече не искам да живея в твоята лъжа.
— Каква лъжа?
— Че сме добре. Че всичко ни е наред. Че скъпата трапеза е грижа. Че моята умора е каприз. Че майка ти няма да преживее пиле с картофи.
— Ти усложняваш всичко.
— А ти свеждаш всичко до касовата бележка.
— Върни се поне тази вечер. Моля те. Аз сам ще направя всичко, ти само бъди вкъщи.
— Не.
— Тогава какво да правя?
— За първи път от две години — справи се сам.
