Връзката прекъсна. Едва тогава Милена усети колко силно е стиснала телефона — пръстите я боляха, сякаш бе държала не апарат, а парче нажежено желязо. Зорница се показа на прага.
— Е?
— Патицата окончателно разгроми семейния ред.
— И как реагира той?
— Молеше ме да се върна, за да си седя вкъщи. Като някаква порцеланова украса. Явно без вазата масата не изглежда достатъчно тържествена.
— Ще плачеш ли?
— Не. Още не. Вероятно по-късно, когато му дойде часът.
През нощта Милена почти не мигна. Не защото се колебаеше — съмнение в нея вече нямаше. Имаше само умора. Дълбока, тежка, натрупвана не две години, а сякаш от цял живот. В главата ѝ непрекъснато се връщаха думите на Димитър за майка му и бедността. И изведнъж си спомни собствената си майка, старата им кухня, мушамата с маргаритки, супата от пилешки гърбове, смеха им, когато токът спираше и вечеряха на свещ — не от романтика, а заради неплатена сметка. Тогава беше трудно, но не беше срамно. А с Димитър срамът бе станал постоянен фон: за празния хладилник, за износените ботуши, за собственото ѝ раздразнение, за това, че не умее да бъде признателна за „семейството“.
На сутринта телефонът ѝ светна със съобщение от Димитър:
„Мама си тръгна по-рано. Баща ми не каза нито дума. Тя заяви, че си неблагодарна.“
Милена не отговори.
След около час пристигна ново:
„Извинявай. Изпуснах си нервите. Да се видим довечера?“
После още едно:
„Не знаех, че го приемаш толкова навътре.“
Този път тя написа само:
„Не искаше да знаеш.“
Три дни по-късно Милена нае стая при жена на име Маргарита Родопскиа, в малка къща в покрайнините. До работа пътуваше четирийсет минути с автобус, но стаята беше чиста — желязно легло, гардероб, прозорец към двора, откъдето всяка сутрин кукуригаше съседски петел, явно категорично несъгласен, че кварталът вече се води градски.
Маргарита Родопскиа я посрещна без излишни любезности.
— Мъжът ли те изгони?
— Не. Аз си тръгнах.
— Браво. Чай ще пиеш ли?
— Ще пия.
— Парите навреме, мъже не се водят, след баня си събираш космите. Да плачеш може, ама тихо, че сърцето ми не е за такива работи.
— Ще се постарая.
— Щом ще се стараеш, значи има надежда. Ти си ми третата квартирантка след развод. Първата се върна при мъжа си, втората се омъжи за електротехник, третата си ти. Статистиката е шарена, но се живее.
Димитър ѝ звънеше всяка вечер. Първо звучеше раздразнено, после обидено, след това почти нежно.
— Миле, купих продукти по списък. Нормални. Пиле, картофи, ябълки. Виждаш ли, започвам да разбирам.
— Купил си си храна. Честито навлизане в зрелия живот.
— Не ми се подигравай. И без това ми е гадно.
— И на мен ми беше гадно. Само че междувременно режех салати.
— Говорих с майка ми. Каза, че може би съм прекалил.
— „Може би“ е любимото убежище на хора, които са прекалили с петстотин и четирийсет лева.
— Милена, наистина искам да върнем всичко.
— А аз не желая да се връщам към онова, от което избягах.
— Но ние сме семейство.
— Семейство има, когато са двама. При нас бяхме трима: ти, аз и страхът ти да не разочароваш майка си. Той винаги седеше между нас и ядеше най-добре от всички.
— Жестока си.
— Не. Просто за първи път говоря точно.
След седмица Димитър се появи пред салона, в който тя работеше. Чакаше до входа с букет от супермаркета — три рози, целофан и лъскава панделка. Милена излезе след смяната, видя го и въздъхна уморено.
— Димитре, не ме причаквай.
— Исках да поговорим като хората. Не по телефона.
— Говори.
— Да отидем в някое кафе?
— Не. Изморена съм. Кажи каквото имаш тук.
— На улицата?
— Нали обичаш всичко да изглежда представително пред публика.
Той се намръщи.
— Миле, не знаех, че за теб е чак толкова сериозно. Мислех, че просто мърмориш, както всички жени.
— Благодаря за блестящия анализ на женската душевност.
— Глупак съм, добре. Страхувах се родителите ми да не решат, че не се справям. Баща ми цял живот повтаряше: „Мъжът трябва да живее така, че майка му да не се черви.“ Аз това се опитвах да правя.
— А жена му може да се черви на касата, когато картата не мине.
— Ще се поправя.
— В какво точно?
— Ще се съветвам с теб. Няма да харча големи суми без да говорим. На родителите си ще кажа, че бюджетът ни е нормален, не бездънен. Всичко ще им кажа.
— Кога?
— Ами… следващия път.
— Ето. Пак „следващия път“. А сега какво им каза?
— Че имаме криза.
— Финансова или семейна?
— И двете.
— А защо има криза?
— Защото не сме се разбрали.
Милена дори се усмихна, но в усмивката ѝ нямаше радост.
— Ние? Димитре, ти харчеше парите, ти разпореждаше, ти лъжеше родителите си, ти обезценяваше думите ми. Но кризата изведнъж станала „наша“.
— Не искам всичко да пада само върху мен.
— А когато трябваше да поемеш масата сам, тогава искаше, нали?
— Това не е честно.
— Нечестно е жена ти да разбира колко „добре“ живеете от касовите бележки, които после плаща със собствените си пропуснати обеди.
Ръката му с букета увисна.
— Искаш развод ли?
— Да.
— Толкова бързо?
— Бързо беше, когато за десет минути натрупа в количката месечната ми нервна система.
— Миле…
— Ще подам молба. Ако искаш — заедно. Ако не — сама.
— А ако ти докажа?
— Какво?
— Че мога да се променя.
— Не го доказвай на мен. Докажи го на себе си. На родителите си. На продавача в магазина, на когото вече няма да носиш половината си заплата за една вечеря.
Тя тръгна към спирката. Този път той не я последва.
Мина месец. Милена свикна със стаята, с автобуса, с тишината, в която никой не питаше защо супата е без месо и никой не настояваше за празнична покривка. За първи път отдавна си купи нормални ботуши. Не красиви, не мечтани, а просто топли, здрави, без пукнатини по подметките. В магазина държа кутията дълго и се засмя сама: ето го богатството — ципът се вдига без да заяжда.
В петък вечерта, когато се прибра и сложи чайника, Маргарита Родопскиа надникна в стаята.
— Имаш посетителка.
— Каква посетителка?
— Прилична жена. Само че е с лице на човек, който всеки момент или ще се извини, или ще ухапе.
В коридора стоеше Йорданка Маришкиа. Не носеше обичайното строго палто с кожена яка, а обикновено яке. В ръката си държеше торба от квартален магазин. Изглеждаше по-възрастна, отколкото на семейната трапеза — под очите ѝ имаше сенки, устните ѝ бяха стиснати, но вече не властно, а объркано.
— Здравейте, Милена.
— Здравейте. Как разбрахте къде съм?
— Димитър ми каза. Не веднага. Настоях.
— Защо сте дошли?
— Може ли да вляза? Това не е разговор за пред прага.
— Нямам апартамент. Само стая.
— Виждам. Не съм дошла на проверка.
Милена се отмести. Йорданка Маришкиа влезе, огледа се, но не направи никакъв коментар. Седна на ръба на стола, остави торбата на пода.
— Донесох продукти. Не като милостиня. Просто… има пиле, извара, ябълки. Ако не ги искате, изхвърлете ги.
— Защо?
— Защото ме е срам.
Милена замълча.
— Мислих много — Йорданка Маришкиа стисна дръжките на торбата. — Първо ви се ядосвах. Много. Казвах си: млада жена с характер, зарязала сина ми за глупост. После Димитър започна да говори, че вие все сте била недоволна, че нищо не ви е било достатъчно, че вие сте настоявала за богата маса, защото сте се страхувала да не се изложите пред нас.
— Какво?
— Ето. Знаех си, че не знаете.
— Той е казвал, че аз настоявам?
— Много пъти. „Милена се притеснява, мамо, иска всичко да е красиво. Милена казва, че е неудобно да ви посрещнем с нещо просто. Милена се разстройва, ако масата изглежда бедна.“ Аз си мислех: млада е, горда е, иска да се покаже като добра домакиня. Понякога му превеждах пари.
— Какви пари?
— За продукти. По сто, по двеста лева, когато щяхме да идваме. Казваше, че ви е неудобно да поискате, че ви е трудно, но се стараете. Аз мислех, че помагам и на двама ви.
Милена седна на леглото.
— Йорданка Маришкиа, той нито веднъж не ми е казал.
— Разбрах. Преди няколко дни му прегледах телефона. Да, грозно е. Но когато синът ти на трийсет и седем години лъже майка си, красотата вече не е първият въпрос. Видях бележки, кредити, съобщения от банката. Той не е харчил само вашите пари. Въртял е и кредитна карта, а моите преводи са отивали за минимални вноски.
— Кредитна карта?
— При него нещата се оказаха много по-дълбоки, отколкото си представях.
