Телефонът в ръката ѝ избръмча рязко и я изтръгна от мислите. Съобщение от Александър Борисов:
„Мама ще дойде към девет. И да не си посмяла да правиш сцени.“
Думите сякаш я удариха в гърдите. Теодора Христова остави чашата внимателно на перваза, за да не издрънчи. Значи така — никакъв разговор, никакво обсъждане. Просто решение, спуснато отгоре.
Точно в девет звънецът прониза тишината — продължително и настойчиво натискане. Тя надникна през шпионката. Радка Каменара стоеше пред вратата, преметнала тежко палто, а до краката ѝ — две препълнени чанти. В дъното на стълбището се виждаше Мартин Радославов, а зад него — детска количка.
— Теодора! — провикна се свекървата. — Какво чакаш? Отваряй!
Теодора отключи, но остави вратата едва открехната.
— Къде сте тръгнали така?
— Как къде? Нали се местим — отвърна бодро Радка Каменара, сякаш ставаше дума за разходка. — Александър каза, че всичко е уточнено. Ще си разпределим стаите, за децата ще направим кът.
— Той е казал? — гласът ѝ прозвуча глухо. — Аз обаче казвам „не“.
Свекървата я изгледа хладно, устните ѝ се свиха.
— Момиче, явно си напрегната — подхвърли тя снизходително. — Не възнамерявам да споря. Помогни да внесем багажа, после ще седнем да говорим.
— Няма да внесете нищо — отвърна Теодора спокойно.
— Как така няма? — избухна Радка. — Синът ми живее тук! Това е и негов дом! Коя си ти, че да забраняваш?
Ръцете на Теодора леко потрепериха. По стълбите се разнесе тропот — Мартин се качваше, следван от Милена Любомирова с децата. Едното плачеше, другото мърмореше, че е гладно. Шумът се сля в напрегнато бучене — като предвкусване на бъдещ хаос.
— Лельо Тео, имате ли анимации? — извика радостно Явор Яворов, затичайки се към вратата. — Мама каза, че телевизорът ви е огромен!
Теодора притвори очи за миг, пое въздух и изрече тихо, но отчетливо:
— Моля ви, тръгвайте си.
— Какво говориш? — не повярва Милена. — Ние вече събрахме всичко! Колата е пълна догоре!
— Върнете се обратно — повтори тя. — Това е моят дом.
Радка Каменара въздъхна шумно и изведнъж извика толкова силно, че ехото отекна по етажите:
— Безсрамница! Гониш деца на улицата! Александър няма да ти го прости!
Вратите на съседите започнаха да се открехват една по една. Любопитни погледи надничаха като в театрална зала. Бузите на Теодора пламнаха, но тя не отстъпи.
Тогава по стълбите се появи Александър. Изглежда бе чакал момента, когато всички ще са налице.
— Какво става тук? — измърмори той. — Теодора, пусни ги вътре.
— „Ги“? — повтори тя. — Роднините ти, които решиха да се нанесат без да ме питат?
Той изви устни.
— Недей да започваш. Хората са изморени. Ще говорим после.
— Не после. Сега.
В гласа ѝ се усещаше не просто раздразнение, а твърдост — онази студена решимост, която идва, когато човек няма накъде да отстъпва.
Тя излезе в коридора, затвори вратата зад гърба си и завъртя ключа. После без колебание хвана единия куфар и го повлече към асансьора.
— Какво си въобразяваш?! — изпищя Радка. — Това са нашите вещи!
— Точно така — отвърна Теодора. — Затова ще си ги вземете със себе си.
Александър пристъпи към нея и се опита да я хване за ръката.
— Успокой се, стига си правила циркове.
— Това не е цирк — каза тя, освобождавайки се. — Това е домът ми. И аз решавам кой ще живее в него.
— Полудяла си — процеди той. — Ние сме семейство!
— Семейство са хората, които се уважават — отвърна тя тихо.
Настъпи тишина. Асансьорът иззвъня и вратите му се затвориха, отнасяйки надолу Радка Каменара, Мартин, Милена и децата.
Теодора остана на площадката, дишайки тежко. Съседите постепенно се прибраха, шепнейки помежду си. Александър я гледаше така, сякаш виждаше непозната.
— Ще вляза — каза накрая.
— Влез, когато решиш на чия страна си — отвърна тя и прекрачи прага, оставяйки го сам в коридора.
По-късно, след като Йоана заспа, Теодора седеше в тъмната кухня. Дъждът се стичаше по стъклото, светлините отвън трептяха размазано. Телефонът мълчеше. Само едно кратко банково известие проблесна на екрана: „Теглене в брой. Александър Б.“
Тя дълго гледа надписа. В главата ѝ се въртеше мисълта, че може би наистина всичко е приключило и че тази вечер е начертала граница, след която връщане назад вече няма.
