Чугуненият тиган издрънча тежко, когато Гергана Валентинова го пусна в мивката. Пусна ледената вода и започна упорито да търка загорялото дъно, когато от антрето се чу рязко щракване на ключа. Вратата се отвори с такъв замах, че блъсна закачалката. Якето на съпруга ѝ прелетя покрай куката и се стовари върху шкафа за обувки, а Георги Валентинов дори не се обърна да го погледне.
— Гери, имам невероятна новина! — извика той още от прага, докато нахлуваше в кухнята.
— Какво е станало? — спокойно попита тя и избърса мокрите си ръце в карираната кърпа.
Георги се тръшна на разклатеното столче, което изпука под тежестта му. Лицето му грееше от възторг.
— Мама намери решение за ипотеката ни! Нали се чудехме как ще се справим с вноските? Ако на склада започнат съкращения? Ако ти се разболееш? Банката ще ни вземе всичко за нула време! А тя измисли блестящ ход. Съгласи се новият апартамент да бъде записан на нейно име!
В кухнята настъпи тишина, прекъсвана единствено от стария хладилник, който бучеше напрегнато. Гергана го гледаше и се питаше дали е чула правилно.
Осем години брак. Осем години в тази тясна панелка, останала ѝ след смъртта на баба ѝ. Стени като картон, паркет, който скърца при всяка крачка, и кран, който капе безспир. Пестяха от всичко — търсеха намалени стоки, забравиха какво е почивка на море, а уикендите се превърнаха в допълнителни смени за Георги. С усилия събраха солидна сума за първоначална вноска. Само преди седмица банката най-после им отпусна голям кредит. Това беше единственият им шанс да започнат начисто.
А сега той предлагаше да поверят всичко на Светлана Любомирова.
— На нея ли? — повтори Гергана, облегнала се назад в плота.
— Разбира се! — ентусиазмът му не намаляваше. — Формално тя ще е собственикът. Пенсионерка е, има облекчения, никакъв риск за нас. Ние си плащаме вноските, правим хубав ремонт. Ако нещо се обърка финансово, съдия-изпълнителите няма какво да ни вземат — жилището по документи няма да е наше! Мама просто ни пази. А щом изплатим всичко, ще ни го прехвърли. Кажи ми, не е ли гениално?
Тя не откъсваше очи от него. В думите му нямаше ирония — вярваше безрезервно в този план.
Преди шест месеца той беше оставил телефона си отключен, докато се къпеше. Екранът светеше с отворен чат. Гергана никога не ровеше в чужди съобщения, но погледът ѝ попадна на текст, изпратен от Светлана Любомирова до сестра ѝ Албена Христова: „Нека двамата теглят кредита, аз ще запиша квадратите на мое име. Тая ще се изръси за ремонта до стотинка, после ще я изхвърля. Апартаментът ще остане за Георги. Време е да го отърва от нея.“
Тогава ѝ причерня. Пръстите ѝ трепереха, докато препращаше екранните снимки на собствения си имейл и изтриваше следите. Запази ги в отделна папка и дори ги завери при нотариус — за всеки случай. Надяваше се това да са празни приказки, изречени в яд. Но днешният ентусиазъм на Георги подреждаше всичко в зловеща картина.
— Георги, — започна бавно Гергана Валентинова, опитвайки се да овладее гласа си, — трябва много внимателно да поговорим за това предложение.
