Прибрах се от командировка ден по-рано и заварих свекърва си да изнася мебелите ми от дома ни.
Октомври в Русе ме посрещна с необичайна мекота. Слънцето се плъзгаше по пъстрите есенни листа и превръщаше улиците в картина, наситена с топли цветове. От задната седалка на таксито, което ме връщаше от летището, наблюдавах тази красота и усещах как напрежението от изминалата седмица се стопява. След студените дни в Шумен подобна топлина действаше като утеха.
По план трябваше да остана още едно денонощие, но последната среща отпадна. Реших да се възползвам от неочакваната възможност и без да предупреждавам Димитър Емилов, резервирах място на първия възможен полет. Исках да го изненадам — да приготвя вечеря, да запаля свещи, да върна поне за вечер усещането за близост, което напоследък сякаш се изплъзваше от брака ни.
Таксито спря пред блока. Платих, слязох и поех дълбоко въздух. Слънчевите лъчи галеха лицето ми и приех това като добър знак. Усмихната тръгнах към входа — и внезапно застинах.
Пред стълбището беше паркиран малък камион. До него двама яки мъже внимателно носеха… стария ми антикварен тоалетен шкаф? Онзи, който бях наследила от баба си и пазех като съкровище? Примигах, сякаш зрението ме лъжеше. Но не — фината дърворезба отстрани и дребната пукнатина в ъгъла на огледалото бяха безпогрешни. А до хамалите стоеше тя — Снежана Соколова. Раздаваше указания с такава увереност, все едно организира обикновено преместване.
Върнах се ден по-рано, а свекърва ми тъкмо товареше вещите ми на камиона. Не можех да помръдна. Какво се случваше? Защо изнасят нашите мебели? Къде е Димитър Емилов?
— Внимавайте, това е скъпа вещ! — наставляваше тя, докато мъжете наместваха шкафа в каросерията. — И фотьойла от хола да не забравите! Да, бежовия!
Любимият ми фотьойл за четене, който избирах с дни? Усетих как в мен се надига смес от ярост и недоумение. Приближих се с твърда крачка и я повиках:
— Снежана Соколова, ще ми обясните ли какво става?
Тя се обърна. По лицето ѝ преминаха изненада, раздразнение, после — познатата престорена усмивка.
— Елена, скъпа! — възкликна прекалено бодро. — Нали очаквахме да се прибереш утре?
— Плановете се промениха — отвърнах, стараейки се гласът ми да остане спокоен, макар сърцето ми да блъскаше в гърдите. — Бих искала да знам защо вещите ми се товарят в този камион.
Тя се поколеба за миг, но бързо възвърна самоуверения си тон.
— Димитър Емилов не ти ли каза? — плесна с ръце театрално. — Бях сигурна, че те е уведомил! Става дума само за малко разместване. В твоя апартамент ремонтът се проточи, а у вас има прекалено много мебели. Решихме временно да прибера някои от тях при мен.
— Какъв ремонт? — погледнах я неразбиращо. — За кой апартамент говорите? И защо никой не ме е попитал, преди да изнесете нещата ми?
Тя пое въздух, сякаш се канеше да започне дълго обяснение, и отвори уста да продължи.
