— Димитър Емилов ще ти разясни всичко — махна пренебрежително с ръка Снежана Соколова, сякаш отпъждаше досадно насекомо. — След малко ще пристигне. А вие, момчета — обърна се рязко към хамалите, — не спирайте. От спалнята остана още една малка масичка.
Малката орехова маса… Същата, която открих на битпазара в Париж по време на медения ни месец. Тогава я носихме внимателно през половин Европа. Това вече преминаваше всякакви граници.
— Прекратете веднага! — гласът ми отекна по-силно, отколкото някога съм си позволявала. — Нищо няма да бъде изнесено от дома ми без моето съгласие!
Мъжете застинаха на място и се спогледаха объркано. Личеше си, че не знаят на кого да се подчинят. Свекърва ми обаче видимо започна да губи самообладание.
— Елена, не прави сцени — процеди тя през зъби. — Какво ще си помислят съседите? Държиш се нелепо. Димитър Емилов обсъди всичко с мен.
— С вас? — думите ѝ ме поразиха. — А с мен някой смяташе ли да говори? Тези вещи са мои. Никой няма право да решава съдбата им зад гърба ми!
В този момент от входа се появиха още двама работници. Между тях — моето старо пиано. Същото, на което поколения жени в семейството ми бяха свирили. Инструментът, който пазеше гласа на баба ми и майка ми.
— Върнете го обратно! Незабавно! — затичах се към тях, сърцето ми блъскаше в гърдите.
Те спряха и погледнаха въпросително към Снежана Соколова.
— Продължавайте — отсече тя студено. — Не ѝ обръщайте внимание.
— Ако направите и крачка повече, звъня в полицията — извадих телефона си и отключих екрана. — Това е кражба. И ще бъде третирано като такава.
Заплахата подейства. Мъжете внимателно се обърнаха и върнаха пианото обратно във входа. Лицето на свекърва ми се изкриви от гняв.
— Неблагодарна си била винаги! — изсъска тя. — След всичко, което съм направила за вас! Още в началото знаех, че Димитър Емилов не биваше да се жени за теб!
— Ето го и него — казах хладно, когато познат автомобил спря пред блока. — Сега ще чуем истината от първо лице.
Съпругът ми слезе от колата с объркано изражение. Щом ме видя до майка си и забеляза камиона, върху който вече беше качена тоалетката ми, лицето му побледня осезаемо.
— Елена? Ти… вече си се прибрала? — гласът му прозвуча несигурно.
— Както виждаш — отвърнах спокойно, макар вътрешно да кипях. — И пристигам точно навреме. Би ли ми обяснил какво се случва тук?
Той премести поглед от мен към майка си, после към камиона и отново към мен.
— Не е това, което си мислиш… — започна с онзи изтъркан израз, който никога не предвещава нищо добро.
— А какво да мисля, когато виждам как изнасят вещите ми без знанието ми? — скръстих ръце пред гърдите си. — Майка ти говори за някакъв ремонт и за някакво жилище. За какво става дума, Димитър?
Снежана Соколова не му позволи да отговори.
— Казах ти да я предупредиш! — нахвърли се тя върху него. — А сега вдига скандали и заплашва с полиция!
— Мамо, моля те… — той прокара пръсти по носа си — жест, който познавах отлично; правеше го, когато напрежението го притискаше. — Нека поговоря с Елена насаме.
— Какво има да обсъждате? Всичко вече е решено! — възмути се тя. — Хората са на почасово заплащане, няма да чакат, докато вие се изяснявате!
— Мамо — в гласа му за пръв път прозвуча твърдост, която рядко бях чувала през годините ни заедно, — остави ни сами.
Тя стисна устни, но отстъпи встрани, като продължи да мърмори за неблагодарни деца и безполезни снахи.
Димитър хвана ръката ми — пръстите му бяха студени — и ме поведе към пейката до входа, по-далеч от любопитните погледи и напрегнатото мълчание на работниците.
