Той се настани до мен на пейката до входа, достатъчно далеч от чуждите уши.
— Съжалявам, че разбра по този начин — поде тихо, без да ме поглежда, вперил очи някъде напред. — Исках да поговорим, когато се върнеш. Наистина имах такова намерение.
Стомахът ми се сви.
— За какво да говорим?
Най-сетне срещна погледа ми.
— Елена, така повече не можем да продължаваме. Станахме… чужди. Ти все пътуваш по задачи, аз съм затънал в собствените си ангажименти. Дори не разговаряме като хората. Просто съжителстваме под един покрив.
— И затова реши да ми изнесеш вещите? — гласът ми трепереше от недоумение. — Вместо да седнеш като зрял човек и да ми кажеш какво те мъчи?
— Нищо не съм ти „изнесъл“! — възрази рязко той. — Майка ми предложи да помогне с преместването, а аз… нямах сили да ѝ откажа.
— С кое преместване? — повторих, сякаш не бях чула правилно.
Димитър Емилов пое дълбоко въздух.
— Ще се изнеса, Елена. Получих предложение за работа в Сливен. Добра позиция е, шанс за развитие. Приех. Майка намери жилище там и…
— Чакай малко — прекъснах го, усещайки как земята под краката ми се разклаща. — Ти си решил да се местиш в друг град, без да обсъдиш това със съпругата си?
— Опитвах се да говоря с теб за плановете си, за работата — в гласа му прозвуча огорчение. — Но ти винаги беше заета. Все имаше нещо по-важно от това да ме изслушаш.
Замислих се. Повишението, безкрайните задачи, командировките… Наистина бях потънала в работата. Но това ли оправдаваше подобен удар зад гърба?
— Значи просто си решил да избягаш? — попитах тихо. — И покрай бягството да прибереш и моите неща?
— Не „твоите“, а нашите — поправи ме той. — Купували сме ги заедно.
— Тоалетката? Пианото? Малката масичка от Париж? — изредих. — Те са мои, Димитър, и ти отлично го знаеш.
Той извърна очи.
— Майка каза, че докато разводът не е факт, всичко се води общо имущество. Имам същото право върху тях, както и ти…
— Ето откъде духа вятърът — прошепнах. — Пак Снежана Соколова. Тя никога не прие брака ни. Постоянно се опитваше да ни скара. И сега постигна целта си.
— Не намесвай мама във всичко — намръщи се той. — Тя само помага. Решението е мое.
Погледнах го с горчива усмивка.
— Така ли? Тогава защо тя командва хамалите, а теб те няма? Защо точно най-скъпите за мен вещи са натоварени първи? И защо всичко това става зад гърба ми?
Той замълча. В очите му се четеше смесица от вина и инат — същият онзи инат, който някога ми изглеждаше мил, а сега ме изгаряше.
Изправих се.
— Знаеш ли какво? Вземи онова, което наистина сме купували заедно. Но семейните реликви не ги докосвайте — нито тоалетката, нито пианото, нито парижката масичка. По този въпрос няма да има пазарлък.
— Елена… — посегна към ръката ми.
Отдръпнах се.
— И още нещо — казах, гледайки го право в очите. — Щом си решил да започнеш нов живот, нека го направим както трябва. Утре подавам молба за развод. А сега се качвам горе, за да се уверя, че майка ти не е решила да си вземе нещо „за спомен“.
Обърнах се и тръгнах към входа. Коленете ми омекваха, а в гърдите ми всичко се късаше, но нямаше да си позволя да се разпадна тук, пред него и пред майка му.
