Тя ме изгледа изпитателно и леко наклони глава.
— Добър ден. Вие сте съпругата на Светослав Руменов Маришки, нали?
— Да — отвърнах твърдо.
— Моля, заповядайте.
Влязох след нея в кабинета. Помещението беше просторно, обзаведено с тежко дървено бюро, високи библиотеки, пълни с правна литература, и прозорец към тих вътрешен двор. Атмосферата беше спокойна, почти стерилна — сякаш тук решенията се вземаха хладнокръвно и без излишни емоции.
Нотариусът седна срещу мен и отвори папка.
— Съпругът ви е подал документи за прехвърляне на апартамент чрез дарение на своята майка — започна тя делово. — Но от реакцията ви разбирам, че това ви изненадва?
— Нямам никаква представа за подобно нещо. И не съм подписвала съгласие.
Тя кимна бавно.
— В такъв случай процедурата не може да продължи. Имотът е придобит по време на брака ви и попада в режим на съпружеска имуществена общност. Без нотариално заверено съгласие от ваша страна сделката е недействителна.
Поех си въздух.
— А ако не бях дошла? Ако не бях разбрала навреме?
За миг тя се поколеба.
— Господин Маришки заяви, че ще представи писменото ви съгласие още днес. Увери ме, че всичко е уредено.
— А ако беше донесъл фалшив документ?
— Задължена съм да проверявам автентичността. Но… понякога има добре изработени фалшификации.
Значи е бил готов да подправи подписа ми. Да ме изтрие от собствената ми собственост с един замах. В гърдите ми се надигна тежка, пареща обида.
Нотариусът ме погледна със съчувствие.
— Мога да отменя часа им. Или предпочитате сама да обсъдите въпроса със съпруга си?
— Ще остана. Записани са за три, нали?
— Да.
— Тогава ще ги изчакам.
— Сигурна ли сте?
— Напълно.
Следващите няколко часа прекарах в малката приемна. Разлиствах стари списания, отпивах вода от диспенсъра и наблюдавах двора през прозореца. Вътре в мен беше странно тихо. Нито сълзи, нито гняв — само глухо недоумение. Кога се случи това? В кой момент Светослав престана да бъде човекът, за когото се омъжих?
В 14:45 входната врата се отвори рязко. Чух познати гласове още от стълбището.
— Ще приключим бързо и веднага се връщам в офиса — казваше Светослав. — Мамо, взе ли си личната карта?
— Разбира се, сине. Най-сетне всичко ще бъде уредено както трябва. Човек никога не знае…
Изкачваха се спокойно, без да подозират нищо. Седях в креслото до прозореца, леко встрани от гишето. Не ме забелязаха веднага. Влязоха, сгънаха чадърите си и Светослав пристъпи към секретарката.
— Здравейте, имаме час. Маришки и Дунавска.
— Да, очакваме ви. Само че… имате посетител.
Той се обърна.
Погледите ни се срещнаха.
Лицето му първо побеля, после пламна в червено. Устните му се разтвориха, но глас не излезе. Ралица Дунавска се вцепени до него, стискайки чантата си като спасителен пояс.
Усмихнах се спокойно.
— Здравейте. Какво съвпадение. А аз се чудех защо не съм поканена на това толкова важно семейно събитие.
