Усмивката ми остана да виси между нас.
— Нищо особено — отвърнах леко. — Просто ми мина през ума.
Той кимна, но в очите му проблесна напрежение, което не успя да прикрие.
През нощта сънят не ме докосна. Лежах до него, слушах равномерното му дишане и в тъмнината подреждах мислите си като доказателства в съдебна папка. Той спеше спокойно. Нямаше и представа, че вече съм наясно с намеренията му.
Вероятно си представяше как на следващия ден ще се прибере с готови документи и небрежно ще подхвърли: „Скъпа, уредих една формалност. За наше добро.“ А може би дори нямаше да каже нищо. След месец щеше да съобщи, че жилището вече е прехвърлено на майка му и че или ще ѝ плащаме наем, или ще трябва да си търсим друго място.
Навън небето започна да изсветлява. Сиво есенно утро, мокри покриви, гарвани, накацали по жиците. Станах безшумно, облякох се и подредих в чантата си всичко необходимо: лична карта, удостоверение за брак, договора за заема, както и актуална справка от имотния регистър за апартамента — бях я заявила посред нощ онлайн и я взех от пощата малко след шест.
Светослав Руменов Маришки се събуди едва към осем. Появи се в кухнята сънен.
— Толкова рано ли си станала?
— Не можах да заспя — казах спокойно. — Закуската е готова.
Яйца на очи, препечени филийки, кафе — всичко както обикновено. Той ядеше и прелистваше новините на телефона си. Аз стоях до прозореца и отпивах от вече изстиналата, горчива напитка.
— Сигурна ли си, че си добре? — погледна ме изпитателно. — Днес си някак различна.
— Просто съм недоспала.
В девет излезе за работа. Целуна ме по навик и затвори вратата зад себе си. Проследих го с поглед и за първи път си зададох въпроса дали някога изобщо ме е обичал. Или съм била удобство — жена, която готви, чисти и не задава неудобни въпроси.
В десет се обадих в офиса и си взех почивен ден. Облякох се по-официално и повиках такси. Пътувах през целия град, наблюдавах мокрия асфалт, хората под чадъри, витрините с приглушени светлини. Ден като всеки друг. Само че за мен нищо вече не беше същото.
Нотариалната кантора се намираше в стара сграда в Бургас. Тежка дървена врата, стъпала, които поскърцваха, мирис на хартия и лак. Секретарката зад бюрото вдигна очи.
— При нотариус Маришки. Имам записан час за три.
— Фамилия?
— Маришки.
Тя прегледа графика на компютъра и се намръщи.
— В три са записани Светослав Руменов Маришки и Ралица Дунавска.
— Ралица Дунавска е свекърва ми — казах ясно. — А аз съм Анна Велизарова. Съпругата на Светослав Руменов Маришки. И съсобственик на апартамента, който той възнамерява да подари на майка си.
Лицето ѝ пребледня.
— Моля, изчакайте момент.
Изчезна зад вратата на кабинета. Чуха се приглушени гласове. След малко отвътре излезе самата нотариус — жена на около петдесет години със строг костюм и внимателен, проницателен поглед.
