Трябваше да измисля изход.
И то незабавно.
Изправих се рязко и се отправих към спалнята. Светослав Руменов лежеше на леглото, вперил поглед в телевизора, където вървеше футболен мач. Коментаторът говореше разпалено, а той изглеждаше напълно погълнат от играта.
Отворих гардероба и внимателно свалих от най-горния рафт една прашна картонена папка. Не бях посягала към нея от години. Разтворих я и започнах да прелиствам съдържанието ѝ, докато пръстите ми не попаднаха на това, което търсех.
Договор за целеви заем.
Подписан през 2015 година — точно когато купувахме апартамента. Родителите ми ни бяха дали милион и половина лева за първоначалната вноска. По настояване на баща ми оформихме всичко официално и заверихме документа при нотариус.
Тогава се засегнах. Струваше ми се, че той просто няма доверие на Светослав.
А всъщност се оказа далновиден.
Според клаузите, ако жилището бъде продадено или прехвърлено без съгласието на заемодателите, те могат да поискат незабавно погасяване на сумата — заедно с натрупаните лихви. А сега това правеше приблизително два милиона и триста хиляди лева.
Извадих и втория документ — удостоверението ни за граждански брак. Апартаментът беше закупен след сватбата, което означаваше, че е съпружеска имуществена общност. Светослав нямаше право да го дарява на майка си без моето нотариално заверено съгласие.
Тогава какво възнамеряваше?
Да фалшифицира подписа ми? Да убеди нотариуса, че съм съгласна? Или да ме постави пред свършен факт?
Телефонът ми иззвъня и ме накара да подскоча. Съобщение от свекърва ми, Ралица Дунавска: „Утре не забравяй да приготвиш на Светослав бялата риза. Ще му трябва.“
Разбира се.
Тя знаеше. И най-вероятно именно тя дърпаше конците.
Направих снимки на двата документа и ги изпратих на личния си имейл. След това прибрах папката обратно, затворих гардероба и се върнах в кухнята. Сложих чайника на котлона.
Ръцете ми вече бяха спокойни. Вътре в мен се беше настанило ледено, почти болезнено чувство на яснота.
След малко Светослав се появи на прага.
— Още ли си будна? — попита той.
— Пия чай. Искаш ли?
— Да, налей ми.
Седнахме един срещу друг. Часовникът отброяваше равномерно секундите, а по стъклото на прозореца се стичаха капки дъжд. Потопих бисквита в чашата си и уж небрежно подхванах:
— Светослав, ако ти се наложи да вземеш важно решение за апартамента, първо би говорил с мен, нали?
Той застина, чашата остана на сантиметри от устните му.
— Какво имаш предвид?
— Например да го продадеш… или да го подариш на някого.
— Разбира се, че бих ти казал — отвърна той и остави чашата на масата, вперил очи в мен. — Защо питаш?
— Просто така. Нали сме семейство. Би трябвало да обсъждаме подобни неща.
— Естествено. — Погледът му стана напрегнат. — Какво става?
Аз се усмихнах.
