– Сериозно ли говориш? – изрече Силвия Мартинова и усети как нещо в гърдите ѝ се сви на леден възел.
Тя не повиши тон, не се разплака, нито се хвърли към него с обвинения, както вероятно очакваше. Остана неподвижна, вперила поглед в Кирил Дунавски, а сърцето ѝ туптеше равномерно и сухо, почти машинално – сякаш организмът ѝ вече знаеше, че трябва да пести сили за онова, което предстои.
Бавно остави черпака в тенджерата със супа, която току-що беше притоплила за вечеря, и се обърна към него. Парата се виеше нагоре и изпълваше кухнята с мирис на пиле и зеленчуци, но в този миг всичко ѝ изглеждаше чуждо – ароматът, жълтеникавата светлина на лампата, дори собствените ѝ ръце, натежали като от олово. Кирил стоеше на прага с онзи сив костюм, който тя самата му беше избрала преди месец в търговския център. Осем години брак, дом, в който всеки ъгъл пазеше следи от общия им живот, планове, кроени вечер на балкона с чаша чай – и всичко това се сриваше заради няколко кратки изречения.
Той пристъпи навътре, остави куфарчето си върху стола и скръсти ръце пред гърдите. Обичайно усмихнатото му лице беше стегнато, а в очите му проблясваше сянка на вина, прикрита зад престорена решителност. Личеше си, че е репетирал този разговор – може би в колата на път за вкъщи или в офиса, преди да тръгне. Очакваше сцена. А тя очакваше обяснение.
– Да, Силвия, напълно сериозен съм – отвърна той, малко по-рязко от обичайното. – Мария Валентинова е бременна. В четвъртия месец е. Детето е мое. Не мога да я изоставя в такава ситуация. Обичаме се. За да започнем нов живот, ни трябват жилище и кола. Всичко придобито по време на брака се дели поравно по закон. Аз ще взема апартамента и автомобила. Ти си разумна жена, ще ме разбереш.
Вътре в нея нещо се пропука – безшумно, като клонка под тежестта на сняг. Мария. Същата млада колежка, за която бе чувала бегло – енергична, усмихната на фирмените снимки. От месеци насам подозираше – късните му прибирания, чуждият парфюм по ризите, които переше всяка събота, внезапните „служебни пътувания“ през уикендите. Мълчеше и се надяваше да е временно, да осъзнае, че семейството е по-важно. Сега надеждата се беше стопила, оставяйки след себе си студена яснота.
Силвия седна на масата и леко отмести чинията със супа. Кухнята – светла, с бежови стени, които двамата бяха избирали – им беше любимо място. Там празнуваха рождени дни, споделяха тревоги, мечтаеха. Сега пространството ѝ се струваше празно и глухо.
– Нека седнем и да говорим спокойно, Кириле – произнесе тя тихо, но твърдо. – Като възрастни хора. От колко време си с нея?
Той се настани срещу нея, но стойката му остана напрегната – раменете изпънати, пръстите почукваха по плота. Спокойствието ѝ го смущаваше повече от всяка истерия.
– Шест месеца, може би малко повече – каза, без да я гледа. – Не съм го планирал. Просто се случи. Тя ме разбира, подкрепя ме. С нея се чувствам жив, а не заседнал в рутина. Ти винаги си заета – работа, планове, ангажименти. Мария е различна. Тя иска това дете. От мен.
Силвия кимна леко. Спомените я заляха – сватбата им в малко заведение край реката, първият им танц, когато той ѝ шепнеше, че ще са заедно завинаги. Годините, в които спестяваха за този апартамент, отделяйки всеки лев. Допълнителните ѝ смени в банката, за да съберат първоначалната вноска. Парите от родителите ѝ, които тя после методично върна, за да не остане задължена. Тогава Кирил я наричаше своя опора. Сега опората явно не му беше нужна.
– Работех за нас – каза тя, без да откъсва поглед от него. – За да живеем тук. За да имаме удобство, почивки два пъти годишно, колата, която караш всеки ден. Ако си решил, че всичко е приключило, няма да те спирам. Но по отношение на имуществото грешиш.
Кирил се усмихна нервно, опитвайки да си върне контрола.
– Греша ли? Осем години сме женени. Всичко е купено по време на брака. Говорих с адвокат – по Семейния кодекс се дели поравно. Апартаментът и колата са общи. Имам право на своята част. А понеже трябва да осигуря Мария и детето, съдът вероятно ще ми остави жилището. Нека не усложняваме нещата. Ще ти дам компенсация, ще ти помогна да си намериш друго място.
Тя се изправи и отиде до прозореца. В двора асфалтът блестеше от есенния дъжд, жълти листа бяха полепнали по локвите, а уличните лампи се отразяваха в тях. Обичаше такива вечери – тихи, с чай и разговори за бъдещето. Бъдещето вече го нямаше. Но имаше истина.
– Помниш ли как купихме този апартамент? – попита, без да се обръща. – Ти беше в труден период на работа и аз поех цялата документация. Вложих наследството от баба ми и личните си спестявания. Подписахме брачен договор, в който ясно е записано, че имот, придобит с мои лични средства, остава моя собственост. Подписа го набързо, защото закъсняваше за среща. Спомняш ли си?
Столът изскърца рязко, когато Кирил скочи на крака.
– Какъв договор? Нямам спомен за такова нещо! Винаги сме казвали, че всичко е общо!
Силвия излезе до малкия кабинет, отвори горното чекмедже на бюрото и извади тънка кожена папка, която пазеше там от четири години. Върна се и я постави пред него.
– Виж сам. Нотариалният акт за покупко-продажба. Документът за собственост – само на мое име. Брачният договор с твоя подпис. И талонът на автомобила – също на мое име, защото кредитът беше изтеглен от мен и вноските се плащаха от личната ми сметка. Ти просто я караше.
Той разтвори папката. Пръстите му леко трепереха, докато прелистваше страниците. По лицето му преминаха изненада, после гняв, а накрая объркване – като у човек, който внезапно разбира, че картата, по която е вървял, е фалшива.
– Това… не може да бъде – прошепна той. – През цялото време ли си се подготвяла? Държала си ме в неведение? Планирала си да ме оставиш без нищо, ако си тръгна?
Силвия отново седна срещу него и скръсти ръце в скута си. Умората я притискаше – натрупвана месеци наред в мълчание и надежда. Но в тази умора имаше и облекчение, сякаш товарът, който носеше сама, започваше да се свлича от раменете ѝ.
– Не, Кириле – отвърна тя спокойно. – Не съм планирала твоето напускане. Аз просто исках да защитя онова, което двамата създадохме през годините.
