Адвокатът на Тодор Мартинов вдигна длан, за да прекъсне напрежението, което отново заплашваше да прерасне в спор.
– Нека запазим тона – произнесе той хладно. – Госпожо Мартинова, препоръчвам ви да обмислите внимателно позицията си. В подобни случаи съдът често проявява по-голямо разбиране към страната, която очаква дете. Бременността е удостоверена с медицински документ, предоставен от Мария Валентинова.
Силвия повдигна вежди с едва доловима ирония.
– Така ли? Вече сте подготвили и това? Значи разговорите са били доста подробни.
Кирил извърна поглед към прозореца. По стойката му личеше колко е напрегнат – раменете му бяха сковани, челюстта стегната.
– Тя чака дете, Силвия. Трябва ѝ спокойствие. А ти винаги си била по-силната от нас двамата. Ще се справиш. Имаш добра работа, родителите ти ще ти подадат ръка. Аз… аз нямам къде да отида.
Тя се изправи и направи няколко крачки към него, без да навлиза в личното му пространство. Застана така, че да вижда отражението му в стъклото.
– Наистина ли смяташ, че съм длъжна да ти отстъпя всичко, защото „ще се оправя“? Само защото зад гърба ми си решил да създадеш ново семейство? Това, че имаш бременна любовница, не ме прави отговорна за решенията ти. Нямам нищо против детето. Но няма да разрушавам собствения си живот, за да улесня твоя.
Настъпи тежко мълчание. Чуваше се единствено равномерното тиктакане на часовника. Тодор Мартинов започна да прибира документите си, явно осъзнал, че днес споразумение няма да бъде постигнато.
– В такъв случай ще действаме по съдебен ред – заяви той след кратка пауза. – Ще предявим иск за подялба на имуществото, ще оспорим брачния договор и ще искаме временно настаняване в жилището до приключване на делото. Процедурата може да продължи месеци, дори година. Преценете дали не е по-разумно да намерите общ език.
След това се изправи, сбогува се с хладен жест и се отправи към изхода. Кирил остана за миг в антрето.
– Силвия… – гласът му пресекна. – Не исках да стигаме дотук. Обичах те. Просто… нещата се развиха по друг начин.
Тя го гледа дълго. Осем години споделен живот – пътувания, ремонти, безсънни нощи, планове за бъдещето. Сега всичко това изглеждаше като далечен сън.
– И аз те обичах, Кириле – отвърна спокойно. – И не ти желая зло. Но апартаментът и колата остават при мен. Отиди при Мария. Изградете си новия свят. Аз ще изградя своя.
Вратата се затвори след тях с глух звук. Силвия се върна в хола, отпусна се на дивана и притисна длани към лицето си. Сълзи нямаше – само постепенно втвърдяваща се решителност. Тя ясно съзнаваше, че това е едва началото. Кирил нямаше да се откаже лесно. Майка му сигурно вече кроеше стратегии. Общите им познати щяха да звънят и да я увещават да „прояви разбиране“. А Мария щеше да изглежда крехка и онеправдана.
Но изборът беше направен.
Още същия ден Силвия се свърза със своя колежка от университета, която сега работеше като адвокат. Уговориха среща. После отвори лаптопа и започна методично да събира доказателства – банкови извлечения, разписки, договори за кредит. Всеки превод, всяка вноска, всяко доказателство, че именно тя е поддържала финансовия гръбнак на семейството.
Вечерта телефонът звънна. Беше майка ѝ.
– Татко и аз научихме… Кирил ми се обади. Казва, че го гониш, че очаква дете. Какво става, мамо?
Силвия разказа всичко спокойно, без излишна емоция, сякаш представяше отчет. От другата страна настъпи продължителна тишина.
– Постъпила си разумно, че си оформила документите – каза майка ѝ накрая. – Но бъди внимателна. Такива мъже умеят да натискат там, където боли – чрез съжаление и морал. Ние сме до теб. Ако трябва, ще дойдем.
– Благодаря, мамо. Ще се справя.
След разговора излезе на балкона. Въздухът беше свеж, есенен. Погледът ѝ се спря върху двора, където някога с Кирил караха велосипеди в неделните следобеди. Колко странно се обръща всичко – вчера вярваше в „завинаги“, а днес се готвеше за битка.
Три дни по-късно пристигна официално писмо. Искова молба. Кирил настояваше за подялба на имуществото, за обявяване на брачния договор за нищожен и за правото временно да живее в апартамента до окончателното решение. Докато четеше, Силвия не изпита гняв. Само ясна, ледена концентрация.
Първото заседание мина под знака на патетични речи. Кирил седеше срещу нея, а до него Мария – вече видимо закръглена, стискаше ръката му и ѝ хвърляше укорителни погледи. Адвокатът му говореше за морал, за бъдещето на детето, за това, че една жена трябва да прояви великодушие.
Когато дойде редът на Силвия, тя се изправи.
– Не съм против детето – каза спокойно. – Против съм да се очаква от мен да финансирам чужд избор. Всичко придобито е резултат от моя труд. Няма да се откажа от него, защото на някого така му е по-удобно.
Съдията я изслуша внимателно и отложи делото.
В коридора Кирил я настигна.
– Нека поговорим без юристи – прошепна. – Помисли за бебето. Ако изгубя всичко, ще трябва да наема жилище, да тегля заем. Това ще ме срине. Ти винаги си била по-устойчива.
Тя го изгледа внимателно. В очите му имаше страх и умора. Но в нея вече нямаше слабост.
– Не аз ще те срина, Кириле. Ти сам пое по този път. Пожелавам ви здраве. Но това, което съм изградила, остава при мен. Това не е отмъщение. Това е справедливост.
Тя се обърна и си тръгна, оставяйки зад себе си шепота на Мария.
Навън слънцето грееше ярко, почти лятно. Силвия пое дълбоко въздух и усети нещо необичайно – свобода. Борбата тепърва предстоеше, но за първи път от години тя защитаваше себе си, а не общото „ние“.
В деня на финалното заседание напрежението беше осезаемо. Съдията обяви кратка почивка и залата потъна в гъста тишина. Силвия седеше изправена, макар дланите ѝ леко да се изпотяваха. Познатият мирис на дърво и прах от папките вече не я притесняваше. Беше свикнала.
Днес трябваше да се реши всичко.
От другата страна на пътеката Кирил стоеше до Мария, която тихо му говореше нещо, опитвайки се да го успокои, докато той гледаше в пода, сякаш събираше сили за последния рунд.
