Тя пое дъх и продължи, без да повишава тон:
– Аз просто исках да съхраня това, което градихме рамо до рамо. Ти никога не се интересуваше от подробностите – кой покрива ипотеката, как са оформени документите, накъде изтичат средствата. Носеше заплатата си и смяташе, че с това задълженията ти приключват. Всичко останало беше върху мен – кредити, данъци, ремонти, вноски. Не съм действала зад гърба ти, а за да не се окажем един ден и двамата с празни ръце. Сега ти решаваш да си тръгнеш. И аз няма да се отказвам от онова, което по право е мое.
Кирил рязко се изправи. Обиколи кухнята, сякаш търсеше изход, после застана до прозореца и впери поглед в тъмния двор.
– Нямаш право да заграбиш всичко, Силвия. Ще ставам баща. Трябва ми покрив. Мария Валентинова не може да се мести от квартира в квартира в състоянието си. Това не е честно. Осем години сме били семейство. И аз съм влагал – ремонтирах, купувах обзавеждане, плащах сметки.
– Влагал си, да – отвърна тя спокойно. – И никога не съм го отричала. Благодарна съм ти за участието. Но основните средства бяха мои. Всичко е документирано. Ако искаш да стигнем до съд – нямам нищо против. Сам знаеш обаче, че шансът ти не е голям.
Той се обърна към нея рязко. В очите му се бореха гняв и безсилие.
– Не те познавам вече. Преди беше по-мека, по-съпричастна. Сега си като чужд човек.
По устните ѝ премина едва забележима, тъжна усмивка.
– Не съм станала друга. Просто спрях да мълча. Отиди при Мария, Кириле. Пожелавам ви спокойствие. Но жилището и колата остават тук. Те са мои.
Той постоя още миг, после грабна куфарчето си.
– Това няма да приключи така. Ще намеря сериозен адвокат. Няма да позволя да ме изкараш на нула. Ще съжаляваш.
Вратата се затръшна силно, сякаш отбеляза край на цяла епоха. Силвия остана сама в апартамента, който изведнъж ѝ се стори прекалено просторен и болезнено тих. Прибра разпилените листове обратно в папката и я притисна до гърдите си. Сърцето ѝ биеше равномерно, но в нея се смесваха две противоположни усещания – парещата болка от измяната и лекотата, че истината най-сетне е изречена на глас.
Настани се на дивана в хола – същия, чиято дамаска двамата бяха избирали с часове – и вдигна поглед към сватбената снимка на стената. Усмихнати, прегърнати, сякаш нищо не може да ги раздели. „Какво предстои оттук нататък?“ – мина ѝ през ума, докато прокарваше пръст по рамката. Кирил нямаше да се откаже лесно. Щеше да търси подкрепа – чрез съд, чрез общи познати, чрез натиск. Но този път тя беше подготвена. Това бе нейният дом. Нейният труд. И нямаше намерение да подарява на никого годините усилия.
Дъждът продължаваше да ръми, тихо почуквайки по перваза. Силвия затвори очи и за пръв път от месеци пое дълбоко въздух, без усещане за задушаване. Истинската битка тепърва започваше, но тя вече не беше жената, която търпи безропотно. Беше готова да отстоява себе си.
На следващата сутрин Кирил се появи отново – този път придружен.
Силвия довършваше закуската си, когато ключът се завъртя в ключалката. Не очакваше да го види толкова скоро; предполагаше, че поне няколко дни ще остане при Мария Валентинова, за да подреди мислите си. Вместо това той влезе решително, а зад него стоеше мъж около петдесетте, елегантно облечен, с кожено куфарче в ръка. По лицето на Кирил личеше умора, сенки под очите му подсказваха безсънна нощ, но в гласа му се долавяше същата твърдост като предната вечер.
– Силвия, това е адвокатът ми – Тодор Мартинов – каза той, докато събуваше обувките си. – Снощи обсъждахме дълго ситуацията. Според него брачният договор може да бъде оспорен.
Тя остави чашата си внимателно на масата и се изправи. Пулсът ѝ се ускори едва забележимо, ала гласът ѝ остана спокоен.
– Добро утро, господин Мартинов. Заповядайте. Ще пиете ли кафе?
Адвокатът кимна, оглеждайки я внимателно. Очевидно бе свикнал с подобни конфликти, но в погледа му проблесна кратко учудване – изоставената съпруга изглеждаше необичайно уравновесена.
– Благодаря, Силвия Мартинова. Черно, без захар.
Тримата се преместиха в хола. Кирил седна на края на дивана, като гост в собственото си жилище. Тодор Мартинов отвори куфарчето и подреди документите върху ниската масичка. Силвия поднесе кафето и зае място срещу тях, скръстила ръце в скута си. Слънчевите лъчи проникваха през прозореца и осветяваха сватбената фотография. Тя установи, че вече не я пробожда болка при вида ѝ – само тиха, далечна тъга, като спомен от стар филм.
– Нека преминем направо към същественото – започна адвокатът, разгръщайки папката. – Кирил Дунавски ме запозна с брачния договор. Прегледах копието, което ми изпрати снощи. Документът е подписан и нотариално заверен, това е безспорно. И все пак има обстоятелства, които могат да бъдат изтъкнати. Например – по време на подписването клиентът ми е бил в тежко емоционално състояние. Тъкмо бе загубил работата си и е преминавал през депресивен период. Това би могло да послужи като основание за оспорване.
Силвия го погледна право в очите.
– В депресия? Любопитно тълкуване. Спомням си, че тогава празнувахме новата му позиция в компанията. Той сам настоя да сключим договор – говореше за прозрачност и справедливост. Дори се шегуваше, че това била моята „застраховка“, ако някой ден реши да ме смени с по-млада.
Кирил рязко остави чашата си, кафето се разля в чинийката.
– Стига, Силвия. Знаеш отлично как стоят нещата. Подписах, защото ти вярвах. А сега използваш това срещу мен.
– Срещу теб? – отвърна тя тихо. – Аз просто спазвам договореното. Нали ти каза: „Нека всичко е черно на бяло, за да няма обиди после“. Послушах те. А сега, когато реши да започнеш нов живот с жена, която очаква дете от теб, искаш правилата да се пренапишат?
Тодор Мартинов се прокашля, опитвайки се да върне разговора в професионални рамки.
– Да се придържаме към фактите. Имотът е придобит по време на брака. Същото важи и за автомобила. Дори при валиден договор съдът може да отчете интереса на бъдещото дете. Клиентът ми има принос – финансов и трудов. Ремонтите, обзавеждането, текущите разходи – всичко това има значение.
Силвия кимна бавно.
– Не отричам неговия принос. Готова съм да изплатя справедлива парична компенсация, изчислена по пазарни стойности. Но жилището и колата остават за мен. Те са закупени с мои средства – наследство и кредит на мое име. Осем години аз внасях вноските, докато Кирил градеше кариера… и както се оказа, втори живот.
Кирил скочи и закрачи нервно из стаята, спирайки се пред прозореца.
– Говориш, сякаш съм бездействал! Работех, носех пари! Заедно избрахме този дом, заедно го ремонтирахме! А сега ме изхвърляш като непотребен? Ще имам дете, Силвия! Невинно същество, което няма вина за нищо!
Гласът му трепна – за пръв път в него се чу истинска болка. В гърдите ѝ нещо се размърда, но не беше съжаление. По-скоро изтощение от това, че той все още не разбираше същината.
– Не те гоня аз, Кириле – каза тя тихо. – Ти избра да си тръгнеш. И аз не те спирам. Но детето е твоя отговорност, не моя. Аз няма да издържам новото ти семейство със собствения си апартамент.
