Той се прибра без да тръшне входната врата. Именно това първо ми направи впечатление. Когато Петър беше ядосан, обикновено касата отекваше поне два‑три пъти, преди да затвори както трябва. Този път я притвори тихо, окачи ключа на закачалката и мълчаливо се насочи към кухнята. Аз бях на дивана и преглеждах домашните на Виктория.
— Е, какво стана? — попитах, без да вдигам очи от тетрадката. — Освободиха ли те?
Отговор не последва. Познавах това негово мълчание. През последните три месеца то носеше мирис на евтино уиски и дим от цигари, които пушеше през отворения прозорец, въпреки че след раждането на малкия се бяхме разбрали вкъщи да не се пуши. Петър беше търговски мениджър във фирма за строителни материали. Бизнесът им се разпадаше и двамата знаехме, че името му фигурира в списъка за съкращения — прекалено прям, неспособен да се подмазва на началството.
— Съкратиха ме — произнесе накрая.
Гласът му беше опънат до крайност, като струна, която всеки момент ще се скъса.
Затворих тетрадката и я оставих на масата. Канех се да кажа нещо окуражително — че ще се появи по-добра възможност, че имаме малки спестявания за черни дни, не много, но достатъчни да ни задържат над водата. Дори се усмихнах леко, за да покажа, че вярвам в нас. Оказа се грешка.
Той прекоси стаята за секунди. Не очаквах да ме удари — не защото никога не беше посягал. Случвало се беше, след запои: леко блъскане, рязко сграбчване за рамото. Но сега беше юмрук. Замах отстрани. Право в дясното око.
Светът не се разпадна на парчета, както описват в романите. Просто се размести. Видях полилея под странен ъгъл, после пода, после тапетите на цветя, които лепихме малко след сватбата. Скулата ми се удари в подлакътника. Усетих метален вкус — бях прехапала вътрешната страна на бузата си.
— Защо? — попитах тихо и сама се изненадах колко спокоен звучеше гласът ми.
Петър стоеше над мен и дишаше тежко. Юмрукът му вече беше отпуснат, пръстите леко трепереха. Гледаше ту мен, ту ръката си, сякаш не я разпознаваше.
— Майка каза… — изхриптя той. — Че си се възгордяла.
Подпрях се и седнах на пода, притискайки длан към окото си. То вече започваше да се подува; през тесния процеп виждах силуета му — приведени рамене, смачкана риза, петно от кафе на яката.
— Елена, ти си вирнала нос — повтори, този път по-уверено. — Работата ти потръгна, а мен ме изритаха. Ще започнеш да ме гледаш отвисоко.
Работех като интериорен дизайнер на свободна практика. Поръчките наистина зачестиха, но да се твърди, че кариерата ми е полетяла неудържимо нагоре, би било силно преувеличение.
