Да, през последните два месеца доходите ми бяха с около петдесет процента по-високи от неговите. Факт. Но дори това не ми се струваше достатъчно основание да получа юмрук в лицето.
Изсумтях тихо.
Стана неволно. Нямаше писъци, нито сцена, нито въпроса „как посмя“. Само кратко, сухо издишване през носа. В този едва доловим звук се събра всичко – умората от последните години, ясното съзнание, че нещо безвъзвратно е приключило, и една горчива, почти болезнена ирония.
Петър се стъписа за миг. После рязко се обърна и се затвори в банята. Чух как пуска чешмата, как водата се блъска в мивката, как рови нервно из шкафчето. Накрая нещо тупна на плочките – вероятно мократа кърпа, захвърлена безцеремонно.
Аз междувременно се изправих и отидох до огледалото в антрето. Отокът под окото ми нарастваше буквално пред погледа ми, а тъмното петно се разливаше като мастило върху попивателна хартия. Изтрих кръвта от бузата си с ръкава на тениската. В отражението ме гледаше жена на тридесет и пет – вързана на опашка коса, домашен панталон, сенки от недоспиване. „Вирнала нос“, повторих мислено. После се отправих към спалнята.
Трябваше да действам незабавно. Познавах този негов цикъл – след изблика идваше лепкаво разкаяние. Щеше да излезе, да се опита да ме прегърне, да обещае, че никога повече няма да се повтори, да обясни всичко със стреса и уволнението. Щеше да се закълне, че ще си намери работа. А след седмица пак щеше да избухне – достатъчно е майка му да му се обади и да подхвърли: „Е, онази твоята още ли се прави на нещо повече?“
Извадих големия му куфар – същия, с който ходихме на почивка в Турция. До него сложих и по-малкия. Подреждах вещите му методично: дънки, няколко ризи, пуловер, бельо, чорапи – всичко необходимо, за да няма претекст да се върне „само за още нещо“. Добавих зарядното, паспорта, старата му кожена яке. Отне ми не повече от десет минути.
После взех телефона и излязох на стълбището на стария ни панелен блок. Набрах номера.
— Ало, Надежда Петрова? Обажда се Елена.
— Еленче, какво има? — гласът ѝ беше сладникав, престорено загрижен. Така ме наричаше, когато искаше да изкопчи нещо. В останалото време бях „тази“.
— Петър остана без работа. И преди малко ме удари.
Настъпи кратко мълчание. Чух тежка въздишка — не уплашена, а по-скоро досадена, сякаш споделях нещо банално.
— Е, едва ли е било без причина — проточи тя. — Сигурно си го предизвикала. Момчетата са по-чувствителни, им трябва подкрепа, не…
— Не ви звъня, за да се оплаквам, Надежда Петрова. Обаждам се да ви уведомя. След двайсет минути синът ви ще бъде пред вратата ви с два куфара. Посрещнете го.
От другата страна настъпи напрегната пауза, а после гласът ѝ рязко се изостри, готов да възрази и да ме постави на мястото ми.
