— Как така?! — гласът ѝ изписка рязко, сякаш някой я беше настъпил. — Аз не съм го канила! Имаме си достатъчно грижи, баща му е болен, а ти…
— Разполагате със собствен апартамент. Получавате си пенсията. И имате син — отгледан от вас. Нали вие му обяснихте, че съм се „взела насериозно“? Значи сте убедена, че знаете по-добре. Е, сега е моментът да го докажете. Приберете си го.
— Безсрамница! — изкрещя тя. — Как не те е срам! Аз съм го родила, аз ще решавам как се възпитава! А ти коя си изобщо? Никоя! Настанила си се в нашия дом!
Отвърнах ѝ спокойно, без да повишавам тон:
— Жилището е мое, Надежда Петрова. Купено е с пари от родителите ми, много преди сватбата. Петър е регистриран при вас. По документи тук е просто временно пребиваващ.
И прекъснах разговора.
Вътре в мен не бушуваше нищо. Нито болка, нито страх. Само куха тишина — като в изключен уред, който още пази хлад, но няма живот в него. Върнах се в апартамента. Петър беше на кухненската маса и пиеше вода направо от чайника. Когато погледът му попадна върху посинялото ми око, лицето му се сгърчи — ето го закъснялото разкаяние.
— Виктория, прости ми. Изпуснах се… напрежение, работа, всичко ми дойде в повече…
— Недей — прекъснах го. — Куфарите ти са до входната врата. Имаш четвърт час. След това тръгваш при майка си.
Той застина, сякаш не беше чул правилно. После започна да пламва — червенината бавно се изкачи от врата към ушите му.
— Гониш ме? — гласът му стана нисък и заплашителен. — От собствения ми дом?
— От моя — поправих го хладно. — Забрави ли? Тук нямаш адресна регистрация. Пет години живя под този покрив благодарение на мен. Това беше моят жест. Ето и цената му.
Той скочи на крака. Аз не помръднах. Застанах на прага на кухнята, с кръстосани ръце. Окото ме пулсираше, но ръцете ми бяха спокойни. Петър беше по-висок и по-тежък от мен, ала когато видя, че не треперя, в погледа му проблесна нещо като колебание. Мълчанието ми го изплаши повече от всеки вик.
— Ще съжаляваш — процеди той, сграбчвайки куфарите. — Без мен няма да се справиш.
— Върви, Петър. След двайсет минути ще започнеш новия си живот под крилото на майка си.
Вратата се тресна. Завъртях ключа и за всеки случай подпрях дръжката със стол. После отидох при Елена. Децата спяха спокойно в стаята си. Нищо не бяха чули. И нямаше да чуят.
След двайсетина минути стоях до прозореца. Отсреща, през двора, на първия етаж светеше в апартамента на Надежда Петрова. Видях как Петър приближи входа с багажа си. Натисна звънеца на домофона.
Вратата се отвори и свекърва ми излезе навън към стълбището. Видях как тя разтвори ръце…
