…и започна да размахва ръце. Дори през затворения прозорец долових гласа ѝ, пронизителен и възмутен:
— Сине, защо идваш с куфари? Не съм те канила! Чуваш ли ме — не съм те викала!
Петър ѝ отговаряше нещо, сочеше към нашия вход. Надежда Петрова обаче не му даваше да довърши — прекъсваше го и заставаше на прага, сякаш пазеше крепост. Халатът ѝ се вееше от течението по стълбището. Видях как той прави опит да пристъпи вътре, а тя го избутва обратно навън.
От гърдите ми се изтръгна тихо подсмихване. Този път не си направих труда да го прикрия.
После отворих чата с най-близката си приятелка и написах: „Мария, здравей. Днес за пръв път мъжът ми ми посегна. Окото ми е затворено от удар. Спокойно — изгоних го. Имаш ли координати на добър адвокат по разводи?“
Отговорът дойде почти веднага: „Имам. И ще ти донеса нещо за окото. Тръгвам след час.“
Оставих телефона на масата и застанах пред огледалото. Синината вече беше плъзнала по половината лице, клепачът ми тежеше и едва се отваряше. Гледката не беше за показване. Докоснах внимателно подутото място — болеше, но не непоносимо.
Изненадващо, изпитах съжаление към Петър. Не защото още го обичах — това чувство си беше отишло някъде между първото блъскане и втората чаша уиски. Съжалявах мъжа, когото собствената му майка бе научила, че жената трябва да бъде „поставяна на място“. И когато той реши да приложи този урок, същата тази майка му затвори вратата под носа.
Защото гордостта ѝ беше по-голяма от всичко. Надежда Петрова, убедена, че има право да наставлява чужд син как да се държи с жена си в чужд дом. Но щом проблемът се изправи пред нейния праг с два куфара, ентусиазмът ѝ се изпари.
Звънецът издрънча и ме накара да подскоча. Погледнах през шпионката — Мария стоеше отвън с аптечка в едната ръка и кутия сладкиши в другата.
Отворих. Тя пое въздух рязко, щом видя лицето ми, но не започна с жалостиви възклицания. Познаваме се от двайсет години — знае, че не понасям съжаление. Влезе спокойно, сложи водата за чай и каза делово:
— Разказвай всичко отначало. После ще мислим как да направим така, че повече никога да не може да се доближи до теб и до децата.
И аз ѝ разказах. От онова първо изсумтяване до виковете отсреща.
Два часа по-късно отново застанах на прозореца. Видях как Петър излиза от входа на майка си със същите куфари. Качи се в такси и колата потегли. Накъде — няма значение. Важното беше, че не се връщаше тук.
Понякога един юмрук, оставил следа под окото, се оказва последният пирон в ковчега на един изживян живот. Ако реагираш навреме и набереш правилния номер, капакът се затваря без шум — и завинаги.
